Скитник броди по света

Затова само кимнах на тоя човек и се умълчах. От вълнение, от що ли, а може би от раните пред очите ма взе да притъмнява и аз отворих жадно уста за глътка въздух като риба, изхвърлена на суша. Тогава гърбавата жена закуцука за собата, изнесе оттам пръстен кърчаг и взе да мокри с вода челото и лицето ми. Дали от водата или от добрината, която се лееше от очите й, стана ми по—добре.

— Ти, Лукане, да не беше ставал, а да си беше лежал на хладина в собата! — каза ми мъжът. — По—добре ща е да си лежиш в собата, докато ти помине! — продължи той. — И раните ти ще зараснат по—бързо, и на опасност няма да се излагаш, защото дяволът си няма работа!

— Каква опасност може да ме грози? — рекох. — На тоя бряг, сред тия сиромашки колиби и толкова далече от пристанището?

— Франките знаят, кюретата им най—вече, че сред нас има богомили, и често изпращат свои хора, натъкмени, както ходим ние, като рибари или скитници, да ни подлъгват с приказки, за да се издадем. Такъв човек може да те види и понеже си облечен по сеньорски, веднага да се сети кой си и да обади на Людовиковите хора.

— Не бой се! — въздъхнах тихичко и пак оня срам отвътре ме опари по сърцето. — Аз не съм беглец.

— Не си ли? — ококори моят събеседник очи в мене и в гласа му ясно отекна чувство на съжаление. — Белким някои ромеи са те наредели така?

Ромеите бяха врагове на франките, беше в реда на нещата да ме «наредят» като човек на омразния им барон.

— Никакви ромеи не са ме закачали! — поклатих глава. — Ами баронът заповяда да ме бият с тояги, а сетне да ме захвърлят някъде около товарния кей. Аз сам го бях помолил да ме изхвърлят след боя някъде около товарния кей на пристанището. Нали ми беше споменал, когато разговаряхме с тебе оня ден, че около тоя кей живее българинът, морякът Танас? Щеше ми се, ако издъхна от тоягите, да ме погребат свои, а остана ли жив... знам ли какво! — повдигнах рамене.

Докато ние разговаряхме, гърбавата беше стъкнала огън от сухи водорасли, сварила беше в едно малко пахарче някаква зеленикава отвара и с блага усмивка ми показваше, че трябва незабавно да я изпия. Изсърбах туй питие, то беше отвратително на вкус, но още докато го сърбах, почувствувах кръвта ми да се стопля и в жилите ми да се налива сила. И понеже моят съплеменник все ме гледаше учудено и недоверчиво, взех, та му разказах цялата си солунска история от начало до край, тоест до оня миг, когато сърдитият Пейре ми нанесе с тоягата си двайсетия удар по гърба.

Като свърших разказа си, моят хазяин дълго мълча, а носле взе да ми разправя своите патила. Викали го Никола, бил от моето село, но живял в колибата на дядо си, която се намирала оттатък оня хълм, дето пасях козите си, затова не съм го знаел добре. С баща ми бил от една богомилска вяра, каквато изповядвали повечето хора от селото ни. Денят, когато латинците изтребиха селото ни, него и други трима мъже оставили живи, за да слугуват в обоза им. «Видяхме им се най—яки за такваз работа, затуй не ни заклаха!» — усмихна се някак виновно Никола. Като пристигнали в Солун, продали ги на пристанищния откупчик, да му служат за носачи. Давал им на ден по един хляб и по една сушена риба и всеки месец в добавка — по една сребърна нумизма. Животът му бил кучешки, но праведен, защото не угаждал на тялото си, което било творение на дявола. Да угажда човек на тялото си значело да радва дявола и да огорчава духа си. Тази гърбава и куца жена, дето се въртяла тъдява, била някога блудница. Пияни моряци я изхвърлили една сутрин от втория етаж на публичния дом и той я прибрал от улицата почти умряла. Лекували я дълго време той и приятелите му, дето живеят из тия къщурки наоколо, и тя оживяла, но останала завинаги гърбава и саката. Ходела из околностите на града, близки и по—далечни, да събира лечебни билки и да ги продава за комат хляб или за някой и друг перпер. Но и тя не се оплаквала богу, защото била прозряла вече истината за праведния и за греховния живот.