Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
След няколко години всичко ще приключи и човечеството ще бъде разделено на две. Връщане няма и този свят, който познавате, е без бъдеще. С всички надежди и мечти на Земята е приключено. Вие сте родили вашите приемници и трагедията ви е в това, че не можете да ги разберете — разумът им завинаги ще е скрит от вас. А и те не обладават разум в смисъла на вашите понятия. Всички те ще се слеят в единно цяло, както всеки от вас е организъм, съставен от милиарди клетки. Вие няма да ги считате за хора и това няма да е грешка.
Казах ви тези неща, за да знаете какво ви очаква. Броени часове ни делят от внезапния прелом. Моя задача и мой дълг е да защитя тези, заради които съм изпратен. Колкото и да са могъщи силите, които се пробуждат у тях, човешката тълпа е в състояние да разкъса телата им… Дори бащите и майките ще пожелаят да ги унищожат, когато осъзнаят истината. Длъжен съм да взема децата, да ги отделя от родителите им — за тяхна и за ваша безопасност. Утре за тях ще дойдат моите кораби. Няма да ви съдя, ако се опитате да се противопоставите на раздялата, но това ще бъде безполезно. Силите, които сега се пробуждат, превъзхождат многократно моята, а аз съм само едно от техните оръдия.
И още… какво трябва да правя с вас, които сте още живи, макар че вече сте изиграли своята роля?
Най-просто, а може би и най-милосърдно би било да ви унищожа, както вие бихте ликвидирали любимото си домашно животно, ако то е смъртно ранено. Но аз не мога да направя това. Изберете сами как да изживеете оставащите ви години. Аз само се надявам, че човечеството ще извърви пътя си мирно и със съзнанието, че животът му не е бил напразен.
Вие донесохте на света нещо — дори то да ви е съвършено чуждо, дори да не споделя вашите желания и надежди, дори най-великите ви дела да изглеждат в неговите очи само детски игри — но самото то е велико чудо. Вие го създадохте.
Ще дойде време, когато нашето племе ще бъде забравено, а частица от вашето ще живее. Не ни осъждайте, че бяхме принудени да постъпим така. И помнете — ние винаги ще ви завиждаме.
Двадесет и едно
Джийн плачеше преди, но вече престана. Равнодушна и жестока слънчева светлина позлатяваше Нова Атина, а над върховете-близнаци на Спарта се снижаваше кораб. Неотдавна на този скалист остров синът й избегна смъртта — избегна я по чудо, което сега й беше малко по-ясно. Понякога тя си мислеше, че щеше да е по-добре, ако Свръхвладетелите не се бяха намесили и го бяха оставили на произвола на съдбата. Тя би могла да се примири със смъртта му, както се беше примирявала преди — смъртта е естествена, тя е в природата на нещата. А това, което ставаше сега, бе непостижимо за смъртта — и непоправимо. До днес хората бяха умирали, но човечеството продължаваше да живее.
Децата бяха абсолютно тихи и неподвижни. Стояха на групи от по няколко човека тук-там на пясъчния бряг — сякаш не се забелязваха един друг и не си спомняха за родните домове, които напускаха завинаги. Много от тях държаха в ръцете си по-малки деца и бебета, които още не умееха да ходят, а може би, като обладаваха друга сила, не искаха да проявят тази своя способност. „След като са в състояние да местят неодушевени предмети — мислеше си Джордж, — сигурно биха могли да придвижват и себе си. И защо, всъщност, ги прибират корабите на Свръхвладетелите?“
Но всичко това не беше важно. Решили бяха да го направят така, а не по друг начин. Сякаш трънче се бе забило в паметта на Джордж и изведнъж той се сети. Някога някъде той бе гледал филм със столетна давност за такава велика раздяла. Може би филмът е разказвал за първата световна война…, или за втората. Препълнени с деца дълги влакови композиции бавно напускаха градовете, заплашени от врага, а родителите оставаха. На много от децата не им бе съдено да ги видят отново. Децата почти не плачеха, някои гледаха разсеяно и боязливо стискаха в ръцете си своите торбички и куфарчета, а повечето като че ли нетърпеливо предвкусваха някакви увлекателни приключения.
Джордж внезапно си помисли, че сравнението е невярно. Историята не се повтаряше. Тези, които сега заминаваха — каквото и да са те — вече не бяха деца. И този път нито едно семейство нямаше да се събере отново.
Корабът се спусна близо до водата и дъното му затъна дълбоко в мекия пясък. Като под командата на диригентска палка изведнъж се спуснаха огромни огънати пластини и на брега се протегнаха металните езици на траповете. Разпръснатите по брега невъобразимо самотни фигури започнаха да се приближават, превърнаха се в тълпа, която се движеше съвсем като тълпите от хора.