Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Сила? — попита Сейзед. — Това е относителен термин, когато става въпрос за религия. Може би искате да чуете за джаизма? Последователите му са хора дълбоко вярващи и благочестиви.
— Разкажи ми за тях.
— Джаизмът е основан от един-единствен човек. Името му отдавна е забравено и последователите му го наричат просто Джа. Бил убит от един местен крал, защото „проповядвал и подтиквал към размирици“ — нещо, в което, изглежда, е бил доста добър, — но това само увеличило поклонниците му. Джаистите вярват, че щастието е пропорционално на тяхната благочестивост, и са известни с това, че защитават религията си непрестанно и при всички удобни случаи. Несъмнено да разговаряш с джаист е доста досадно занимание, тъй като те завършват почти всяко изречение с фразата „хвала на Джа“.
— Много интересно, Сейз — рече Келсайър. — Но силата не се крие в няколко думи.
— Което е самата истина — потвърди Сейзед. — Джаизмът бил силна вяра. Според поверията Министерството изтребило джаистите до крак, тъй като нито един от тях не приел лорд Владетеля за свой бог. Те не просъществували много след Възнесението, но само защото били упорити и не проявили нужната гъвкавост.
Келсайър кимна и се засмя.
— Не ме попита дали бих желал да премина към тяхната вяра.
— Моите извинения, господарю Келсайър — отвърна Сейзед, — но тази религия не ви подхожда. Тя е твърде безразсъдна, нещо, което вероятно ще ви се стори привлекателно, но вероучението й е опростено.
— Виждам, че си ме опознал доста добре — рече Келсайър, без да откъсва поглед от покривите. — В края на краищата, след като падат кралства и изчезват армии, религиите продължават да се борят, нали?
— Така е — потвърди Сейзед. — Някои от по-упоритите религии са просъществували чак до пети век.
— Какво ги прави толкова издръжливи? — попита Келсайър. — Как успяват, Сейз? Какво дава на вярата такава сила над хората?
— Не е нещо конкретно, ако ме питате. При едни е заради силата на самата вяра, при други заради надеждата. Трети използват принуда.
— Но при всичките има страстна вяра.
— Така е, господарю Келсайър. Наистина много точно заключение.
— Ето кое изгубихме — въздъхна Келсайър, загледан към града със стотици хиляди обитатели, от които едва шепа биха въстанали. — Те не вярват в лорд Владетеля, просто се страхуват от него. Не им е останало в какво да вярват.
— А вие, господарю Келсайър, в какво вярвате, ако мога да попитам?
Келсайър повдигна вежди.
— Не съм съвсем сигурен. Но събарянето на Последната империя ми се струва добро начало. Съществуват ли в твоя списък религии, които да признават избиването на благородниците за свято дело?
Сейзед се намръщи неодобрително.
— Не мисля, господарю Келсайър.
— Може би аз трябва да основа такава. Както и да е, върнаха ли се Бриз и Вин?
— Дойдоха точно преди да се кача на покрива.
— Чудесно. Предай им, че ще сляза след минутка.
Вин седеше на нейното си кресло в заседателната зала, сгънала крака под себе си. Марш беше дошъл и тя се опитваше да го разгледа незабелязано.
Толкова много приличаше на Келсайър. Но изглеждаше по-… суров. Не беше ядосан, нито мърмореше като Клъбс. Просто не знаеше значението на думата щастие. Седеше в креслото си с безизразна физиономия.
Всички вече бяха тук и разговаряха — всички, с изключение на Келсайър. Вин забеляза погледа на Лестибърнс и му махна. Момчето се приближи и клекна до нея.
— Марш… — прошепна Вин и гласът й потъна в глъчката. — Това прякор ли е?
— Нищо без позволението на родителите му.
Вин въздъхна и се опита да разшифрова думите на момчето.
— Значи не е прякор, така ли?
Лестибърнс поклати глава.
— Той имашел един обаче.
— Какъв?
— Железни очи. Другите спрели да го ползва. Твърде близо до желязо в истински очи. Инквизитор.
Вин отново извърна поглед към Марш. Лицето му оставаше като издялано от камък, очите му не помръдваха и наистина сякаш бяха от желязо. Виждаше защо не използват този прякор. Само споменаването на Стоманен инквизитор я накара да потрепери.
— Благодаря.
Лестибърнс се усмихна. Беше добросъвестно хлапе. Върна се на своя стол и в този момент най-сетне се появи Келсайър.
— И така, приятели — поде той. — С какво ново разполагаме?
— Освен лошите новини? — попита Бриз.
— Да ги чуем.
— Изминаха дванайсет седмици, а успяхме да съберем по-малко от хиляда души — докладва Хам. — Дори с армията на бунтовниците пак не разполагаме с числено преимущество.
— Докс? — попита Келсайър. — Не можем ли да организираме повече събрания?