Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Мислиш ли, че се нуждаем от повече срещи? — попита Хам. — Това няма да е никак лесно — трябва да сме по-внимателни, не бива да вярваме на всички присъстващи.
Бриз се замисли. По някое време вдигна чашата и допи виното.
— Не зная. Но ще трябва да измислим нещо. А сега да се прибираме в работилницата. Тази вечер Келсайър вероятно ще поиска да обсъдим нещата.
Келсайър погледна на запад. Следобедното слънце беше отровно червено, сияеше гневно в задименото небе. Точно под него се очертаваше силуетът на тъмен връх. Тириян, най-близкият от Саждивите кратери.
Стоеше на плоския покрив на работилницата на Клъбс, заслушан в стъпките на прибиращите се по домовете си работници. Плосък покрив означаваше, че от време на време пепелта трябва да се изгребва, причина, поради която повечето покриви наоколо бяха островърхи. Но според Келсайър гледката си заслужаваше усилието.
На улицата долу работниците тътрузеха уморено крака. Келсайър им обърна гръб и погледна към северния хоризонт… към Хатсинските ями.
„Къде ли отива? — запита се. — Атиумът стига до града и после изчезва. Не е в Министерството — следим ги — и нито един скаа не е докосвал метала. Остава да предполагаме, че е в съкровищницата. Или поне да се надяваме, че е там“.
Докато гори атиум, един Мъглороден ставаше почти непобедим и тъкмо по тази причина металът бе толкова ценен. Но планът на Келсайър целеше много повече от богатство. Той знаеше какви количества атиум се добиват в Ямите, а Доксон бе проверил колко от тях лорд Владетеля пуска на пазара — при убийствени цени — за благородниците. По-малко от една десета от добиваното количество попадаше в ръцете на аристокрацията.
Деветдесет процента от получения атиум се трупа някъде, година след година, вече хилядолетие. С толкова много метал хората на Келсайър можеха да надвият дори най-могъщите Къщи. Планът на Йеден да завладее и задържи двореца може би се струваше налудничав на мнозина — и наистина, ако разчиташе само на своите сили, той щеше да се провали. Но Келсайър имаше други планове…
Сведе поглед към малката блестяща метална пръчка в ръката си. Единайсетият метал. Знаеше слуховете за него — той самият ги бе започнал. Сега само трябваше да ги направи реалност.
Въздъхна и извърна очи на изток, към Кредик Шау, двореца на лорд Владетеля. Името беше териско и означаваше Хълмът на хилядите кули. Съвсем вярно, тъй като имперският дворец представляваше истинска гора от черни кули. Някои бяха изкривени, други съвсем прави. Имаше невероятно дебели и тънки като игли също. Варираха на височина, но всичките бяха много високи. И всяка завършваше с остър връх.
Кредик Шау. Точно там бе свършило всичко преди три години. Там искаше да се върне.
Капакът на покрива се повдигна и през отвора се подаде дългуреста фигура. Сейзед. Изтупа наметалото си, след това се приближи с типичната си почтителност.
— Господарю Келсайър. — И се поклони.
Келсайър му кимна. Сейзед застана до него, загледа се към имперския дворец и сякаш прочел мислите на Келсайър, въздъхна:
— Ах…
Келсайър се усмихна. Сейзед се бе оказал наистина безценна находка. Пазителите бяха много тайна секта, която лорд Владетеля преследваше още от първите години след Деня на Възнесението. Според някои поробването на терисците — част от което представляваха принудителните им занимания като слуги и забраната да се бракосъчетават помежду си — не бе нищо повече от прехвърлила всички граници омраза към Пазителите.
— Чудя се какво ли би си помислил лорд Владетеля, ако разбере, че в Лутадел има Пазител — подхвърли Келсайър. — Само на един хвърлей от двореца.
— Да се надяваме, че никога няма да узнаем отговора, господарю Келсайър.
— Сейз, благодаря ти, че се съгласи да дойдеш тук. Въпреки всички рискове.
— Делото си заслужава — отвърна Сейзед. — Планът е еднакво опасен за всички участници. Вярно е, че за такива като мен е опасно дори да съществуват. Не е никак здравословно да си член на секта, от която лорд Владетеля се страхува.
— Страхува се? — повтори Келсайър и го погледна изотдолу: въпреки завидния си ръст той пак бе с една глава по-нисък от терисеца. — Не съм сигурен, че той се страхува от каквото и да било.
— Страхува се от Пазителите — отвърна Сейзед. — Определено и необяснимо. Може би е заради силата ни. Ние не сме аломанти, а… нещо съвсем друго. Нещо непознато за него.
Келсайър кимна и се обърна към града. Имаше много неща да обмисля, още повече да свърши — и в същината на всичко това бяха скаа. Бедните, нещастни, потиснати скаа.
— Сейз, разкажи ми за някоя друга вяра — рече Келсайър. — Някоя, която също притежава сила.