Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Да, Кел? — попита Хам, който тъкмо излизаше от задната стая.
— Отведи всички в работилницата — рече Келсайър. — И бъди много внимателен.
— Естествено — отвърна Хам.
Вин погледна Келсайър и напусна с нескрито възмущение леговището заедно със Сейзед и Доксон.
„Трябваше да взема каретата — помисли си Келсайър, ядосан от бавното темпо. — Останалите можеха да се приберат и пеша“.
Искаше му се да разпали стомана и да се понесе с големи скокове към следващата си цел. За съжаление нямаше как да остане незабелязан посред бял ден в центъра на града.
Нагласи нервно шапката си и продължи да крачи забързано. Вървящ по улицата благородник не беше рядка гледка, особено в търговския квартал, където се смесваха скаа от по-горната прослойка и дребна аристокрация. Макар че всяка група се стараеше да игнорира другата.
„Търпение. Бързината няма значение. Ако са разбрали за него, вече е мъртъв“.
Излезе на едно голямо кръстовище. По краищата му имаше четири кладенеца, а в средата на площада се издигаше меден фонтан — зеленясалият метал бе потъмнял от сажди.
Статуята изобразяваше лорд Владетеля, изправен тържествено, с наметало и броня; в краката му безформен символ на Дълбината бе потънал наполовина в шадравана.
Келсайър подмина фонтана — водата бе покрита с поклащащ се слой сажди. От другия край на улицата се чуваха тихите викове на просяците, чиито жалостиви гласове вървяха по невидимата линия между границата на слуха и дразнещото нашепване. Според една заповед на самия лорд Владетел само скаа със сериозни физически недостатъци можеха да просят. Но дори най-отруденият работник не би завидял на жалкия им живот.
Келсайър им подхвърли няколко клипса и продължи нататък. След три улички стигна друго, по-малко кръстовище. И тук бе пълно с просяци, но нямаше фонтан, нито кладенци, които да привличат минувачите.
Тукашните просяци бяха още по-окаяна гледка — жалки нещастници, твърде слаби, за да си намерят място на големия площад. Мършави дечица и сбръчкани от старост мъже се провикваха с тихи, жалостиви гласове, по ъглите седяха безръки и безкраки инвалиди, изцапаните им със сажди тела бяха почти невидими в сенките.
Келсайър машинално посегна към кесията си. „Продължавай си по пътя — помисли си. — Не можеш да ги спасиш всичките, не и с дребни подаяния. Ще дойде време, когато Последната империя ще рухне“.
Огледа бавно лицата им. Беше виждал Кеймън само веднъж и за кратко, но смяташе, че го е запомнил добре. Нито едно от тези лица не приличаше на неговото, нито някой от просяците имаше едрото телосложение на бившия главатар, което би трябвало все още да запази въпреки седмиците глад.
„Не е тук“ — помисли недоволно Келсайър. Знаеше, че Милев е изпълнил заповедта му. А и Доксон бе идвал насам да провери.
Отсъствието на Кеймън от площада можеше да означава, че си е намерил по-добро място. Но можеше да означава и че Министерството го е открило. Келсайър постоя замислено няколко минути, заслушан в кошмарните ридания на просяците. От небето започнаха да се сипят сажди.
Нещо не беше наред. В северния край на кръстовището нямаше нито един просяк. Келсайър разпали калай и изведнъж долови във въздуха миризма на кръв.
Изхлузи обувките си и си разкопча колана. После дойде ред на закопчалката на наметалото, което се смъкна безшумно на калдъръма. След това кратко упражнение единственият метал, останал върху него, беше кесията с монети. Той изръси няколко в шепата си и бавно тръгна напред, като остави наметалото на просяците.
Миризмата на смърт се усили. Той свърна по северната улица и веднага забеляза една тясна уличка вляво. Пое си дъх, разпали пютриум и се шмугна в нея.
Тясната тъмна уличка беше забулена от дим и пепел. Никой не го чакаше тук — или по-точно, никой жив.
Кеймън, главатарят, станал просяк, висеше кротко на завързано някъде горе въже. Трупът му се поклащаше лениво на вятъра и върху него се сипеше пепел. Не беше обесен по обичайния начин — на въжето бе завързана кука, забита дълбоко в гръкляна му. Окървавеният връх на куката стърчеше през кожата под брадичката, главата му бе извита назад, а въжето излизаше през устата. Ръцете му бяха завързани отзад, по тялото имаше недвусмислени следи от мъчение.
„Лоша работа“.
Зад гърба му се чуха стъпки. Келсайър се извъртя рязко, разпали стомана и пръсна пред себе си шепа монети.
— Вин?! — извика учудено. След това изруга, пресегна се и я дръпна в тъмната уличка. Надзърна иззад ъгъла. Просяците вече бяха настръхнали от звъна на монетите. — Какво правиш тук?