Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Размърдах се неспокойно и многолистното легло зашумоля. Дон Хуан каза, че ако искам да си почина, не бива да размествам листата и че трябва като него да лежа, без да мърдам. Добави, че във „виждането“ си се сетил за едно мое състояние. За момент се помъчи да намери точната дума и каза, че въпросното състояние е начин на мислене, особено характерен за мен. Описа го като някаква врата-капан, която неочаквано се отваря и ме поглъща.
Помолих го да се уточни. Той отговори, че е невъзможно да се уточни относно „виждането“.
Преди да успея да кажа още нещо той ми съобщи, че трябва да се отпусна, но да не заспивам, за да остана колкото може по-дълго в пълно съзнание. Каза, че „леглото от нишки“ било направено само за да позволи на един воин да изпадне в състояние на покой и благополучие.
С развълнуван глас дон Хуан заяви, че благополучието е състояние, което трябва да се възпитава, състояние, с което човек трябва да е запознат, за да го търси.
— Ти не знаеш какво представлява благополучието, защото никога не си го изпитвал — каза той.
Не бях съгласен с него. Но той продължи да спори, че благополучието е цел, към която човек нарочно трябва да се стреми. Каза, че единственото нещо, което съм знаел как да търся, било чувството на дезориентация, злополучие и обърканост.
Засмя се подигравателно и ме увери, че за да постигна подвига да се направя нещастен, трябва много упорито да работя и било абсурдно, че досега не съм разбрал как по същия начин мога да бъда пълноценен и силен.
— Номерът е на какво ще наблегнеш — каза той. — Ние сами се правим или на нещастни, или на силни. Обемът на работата е един и същ.
Затворих очи, отпуснах се отново и започнах да усещам как се люлея; известно време като че ли наистина се носех из пространството като лист. Макар да беше безкрайно приятно, това чувство някак ми напомни за времето, когато бях болен и ми се висше свят, и усещах, че ще припадна. Помислих, че съм ял нещо развалено.
Чух, че дон Хуан ми говори, но не положих никакво усилие да го слушам. Опитах мислено да направя разбор на всичко, което бях ял през деня, но и тук не можах да задържа вниманието си. Сякаш нямаше никакво значение.
— Виж как се променя слънчевата светлина — каза той.
Гласът му беше ясен. Стори ми се, че прилича на вода — течен и топъл.
На запад небето абсолютно се опразни от облаци и слънцето грейна в пищни багри. Вероятно фактът, че дон Хуан ме насочваше, правеше този жълтеникав блясък на следобедното слънце да изглежда наистина великолепен.
— Нека този блясък те подпали — каза дон Хуан. — Преди да залезе днес слънцето трябва да се успокоиш и възстановиш, защото утре или в други ден ще се научиш как да не правиш.
— Какво да се науча да не правя? — попитах аз.
— Сега няма значение — каза той. — Почакай, докато отидем на онези планини от лава.
И той посочи към някакви далечни, назъбени, тъмни, страховити върхове на север.
Четвъртък, 12 април 1962 година
Пристигнахме на високото плато, опасващо планините от лава, късно следобед. В далечината тъмните кафяви планини изглеждаха почти зловещи. Слънцето бе слязло много ниско на хоризонта и озаряваше западния скат на втвърдената лава, оцветявайки тъмната кафеникава повърхност с ослепителен спектър от жълти багри.
Не можех да откъсна поглед. Тези върхове бяха наистина омагьосващи.
Ниските склонове на планината се видяха в края на деня. Растителността беше много оскъдна: тук-там кактуси и някакви високи треви, които растяха на туфи.
Дон Хуан спря да починем. Седна, грижливо подпря кратуните с храната до един камък и каза, че на това място ще се разположим за нощта. Беше избрал сравнително високо място. Оттам, където стоях, се виждаше доста надалече във всички посоки.
Денят беше облачен и здрачът бързо обгърна местността. Заех се да наблюдавам скоростта, с която алените облаци на запад губеха цвят и помръкваха в еднообразно плътно тъмносиво.
Дон Хуан стана и се упъти към храстите. Когато се върна, силуетът на планините потъмня. Седна до мен и привлече вниманието ми към нещо, което приличаше на естествено образувайте по планините към североизток. Беше място, много по-светло от всичко наоколо. Докато цялата верига от вулканични планини изглеждаше еднакво тъмнокафява в здрача, мястото, което той сочеше, беше жълтеникаво или тъмнобежово. Не можех да си представя какво е. Дълго време се взирах в него. То сякаш се движеше; стори ми се, че пулсира. Когато присвих очи, то наистина се заогъва, сякаш раздвижено от вятъра.
— Съсредоточи погледа си в него! — заповяда ми дон Хуан.