Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Малката Бабчорка бе дочула от сляпата леля, докате бе жива, че Биляна очаква своя войник. И с тая дума я спаси може би от страшна смърт. Тя също тръгна по селските хижи, но с други думи:
— Що говорите вие: юда! Тя си има мъж. Войник е мъжът й. Тя го чака всеки ден.
И от други хижи в селото бяха отишли млади мъже във войската. Майките им, жените им ги чакаха да се върнат. Малина видя, че людете се заслушваха в приказките й за Биляна, и ги засили още повече като по някакво внушение:
— Нейният мъж е началник. Тя е болярка, ако искате да знаете!
Сега пък селските жени идваха в хижата на Бабчора да погледат преправената болярка…
Мъчен и по-мъчен ставаше животът на Биляна Маркова между людете. Тя не беше като тях и те я мразеха или се бояха от нея. Не беше дрипава като тях, с груби ръце, с напукани пети, не работеше като тях, а даваше пари на Бабчора, за да я храни; нейният мъж беше началник, тя беше болярка и бе дошла като бяла врана между тях. Тя беше белязана и криеше в себе си някаква тайна сила. Ненавистта на чуждите люде засилваше тъгата й по Самуила, по предишния й живот. Тя плачеше скришом от мъка, но нито еднаж, и в най-скритите си мисли, не пожела да се върне така недъгава в тяхната горска къща на острова. Тя ходеше подир него в мислите си и там, където никога не е стъпвал, връщаше се в предишния си живот с него, ала никога не помисли да напусне тая чужда хижа. О, да можеше да оздравее, да можеше да се изправи отново на нозете си…
Биляна се улови здраво за тая мисъл. В нея събра всичката си мъка, от нея идваха всичките й нови надежди. Повика тя еднаж Малина в стаята си и я попита:
— Няма ли в селото дърводелец?
Малина се учуди на въпроса й, приподигна рамена:
— Има… — После тя добави, сякаш искаше да отклони хромата от чудноватата й мисъл: — Но той е ням.
— Ако е ням — побърза Биляна. — Доведи го при мене.
Малина доведе немия селски дърводелец в бащината къща. Той беше човек на средна пора, с пъстри очи, скрити под веждите и широкото му чело, но под русите му, леко побелели мустаки се спотайваше хитра и добра усмивка. Той беше ням, с отрязан език и някак чудна беше тая негова постоянна усмивка, но и той, види се, криеше голяма мъка — никога не отваряше празната си уста, никога не се опитваше уж да говори с някакви грозни викове, стенания и нечовешки мучения, както правят немите люде в своя копнеж да се изкажат. Той загубил езика си още на млади години. Повикал го боляринът на тия места да направи някакви скривалища в твърдината му. Държал го при себе си, хранил го и го поил на трапезата си и когато дърводелецът свършил своята работа, той заповядал да го свалят в подземията на твърдината и да му отрежат езика до корен, за да не издаде скривалището, което направил с голямо изкуство.
— Той ме ограби — оправдавал злодеянието си боляринът и без да го питат. — Открадна ми златни пенези.
Намерил се някой да го попита:
— Но ти защо не отряза ръцете му, както е по стария закон за кражба?
— Нему — изхитрил се да отговори боляринът — ръцете му са нужни, а езикът не му е нужен.
Боляринът едва ли не искал да се похвали със злодеянието си, като да е направил добрина на клетия дърводелец.
Биляна Маркова бе чула вече за тъжната му орисия и като го видя на вратата на стаичката си, покани го да седне по-близу до нея. Сетне продължи:
— Ето аз лежа и не мога да ставам. Схванати ми са нозете, не мога да се задържа на тях, не мога ни една стъпка да направя. От тебе искам помощ. Разбираш ли що ти говоря?
Немият живо поклати глава: да. Той я гледаше издълбоко, в засенчените му пъстри зеници тлееше тих блясък от съчувствие и тъга към младата жена.
— Искам — започна тя отново, — искам да ми направиш две патерици и да мога с тях да ходя… да се движа. Ти помисли как ще ги направиш. Да мога да се изправя на тях и после, полека-полека, ще тръгна. Знам аз какво ще бъде, колко съм мислила и кроила, но само да мога да се държа на тях. Трудно ще бъде с такива нозе, но аз ще се науча. Да мога поне донякъде тъй…
Дърводелецът кимна, а очите му я разглеждаха цяла, както беше легнала на своето постоянно легло. После той се обърна към нея и пак заклати глава, още по-живо: да, той разбра що и е нужно, той ще й направи патерици. Бледото лице на Биляна просия: