Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Тя имаше чувството, сякаш след силна буря се е завърнала в старото пристанище, но междувременно то се бе променило. Декорът бе друг или по-скоро бe същият, но осветлението бе друго. Сега то бе ярко, недвусмислено и безжалостно, но не и тъжно. Бурята бе отминала, розовата мъгла на илюзиите също. Вече нямаше избавление, но нямаше и плачове. Шумът постепенно стихваше. Много скоро и тя щеше да чуе ударите на сърцето си. Да чуе не само неговия повик, но и неговия отклик.
Първият, когото Лилиан посети след завръщането си, бе чичо Гастон. Той бе изненадан, че я вижда, но след няколко минути по лицето му се изписа нещо като предпазлива радост.
— Къде живееш сега? — попита той.
— В хотел „Бисон“. Там не е скъпо, чичо Гастон.
— Ти си мислиш, че през нощта парите се умножават от само себе си. Ако продължаваш така, скоро ще останеш без стотинка. Знаеш ли докога ще ти стигнат парите, ако продължаваш да харчиш така?
— Не знам. И не искам да знам.
„Трябва да побързам да умра“ — помисли си тя иронично.
— Винаги си живяла свръх възможностите си. По-рано хората поминаваха само от лихвите на капиталите си.
Лилиан се засмя.
— Чух, че в град Базел — на швейцарската граница, се смята вече за прахосничество, ако някой не живее от лихвите на лихвите си.
— Швейцария! — въздъхна Гастон, сякаш говореше за Венера Калипигос. — С нейната валута! Щастлив народ! — Той погледна Лилиан. — Бих могъл да ти освободя една от стаите в моето жилище. Така ще икономисаш пари поне за хотел.
Лилиан се огледа. „Той отново ще се опита да ме въвлече в дребните си интриги, отново ще започне да ме сватосва за този, за онзи — помисли тя. — Ще ме надзирава, защото се страхува да не накърня някак неговите пари.“ Но и за миг на Лилиан не мина през ум да му каже истината.
— Не се страхувай, чичо Гастон, аз няма да взема от тебе нито стотинка — каза тя. — Никога!
— За тебе често пита младият Боало.
— Кой е той?
— Синът на онези Боало, часовникарската фамилия. Много почтено семейство. Майката…
— Този със заешката устна ли?
— Заешка устна! Що за вулгарен израз! Това е дреболия, която често се среща в старите фамилии! Освен това е оперирана и почти не се забелязва. В края на краищата един мъж не е задължително да бъде манекен.
Лилиан разгледа внимателно дребния самоуверен човечец.
— На колко си години, чичо Гастон?
— Отново се захващаш за това! Нали знаеш?
— А колко години мислиш, че още ти остават да живееш?
— Държанието ти е направо неприлично! Такива въпроси не се задават на възрастни хора! Само на бог е известно колко ще живее човек.
— На бог са известни много неща. Някога ще му се наложи да даде отговор на сума ти въпроси, не мислиш ли? Аз също ще го поразпитам за едно-друго.
— Какво? — Гастон облещи очи. — Какво приказваш?
— Нищо. — Лилиан потисна мигновения си гняв. Този жалък наперен дребосък, ненаправил нищо значително през живота си, бе значително по-стар от нея, но щеше положително да я надживее поне с няколко години. Този проскубан петел знаеше всичко, за всичко имаше определено мнение, а с господ беше на ти.
— Чичо Гастон — каза Лилиан, — ако можеше да започнеш живота отначало, щеше ли да го изживееш по друг начин?
— Ама, разбира се!
— А как? — попита Лилиан със слаба надежда.
— Естествено, втори път не бих се оставил да ме засегне девалвацията на франка. Още в четиринадесета година щях да закупя американски акции. . , а след това най-късно до тридесет и осма щях да…
— Добре, чичо Гастон — прекъсна го Лилиан. — Разбирам. — Гневът й бе стихнал.
— Нищо не разбираш. Иначе не би стопанисвала по такъв начин малкото пари, които са ти останали! Естествено, твоят баща…
— Знам, чичо Гастон. Бил е прахосник! Но съществува един много по-голям прахосник от него.
— Кой е той?
— Животът. Той прахосничи и с тебе, и с мене, и с всички други.
— Дрън-дрън! Салонен болшевизъм! Да се отучиш от тези глупости! Животът е сериозно нещо!
— Правилно. Ето например трябва да заплатя сметката си в хотела. Дай ми пари. И не се дръж така, като че харча твои пари. Те са мои!
— Пари! Пари! Това е всичко, което познаваш от живота!
— Не, чичо Гастон, това е всичко, което ти познаваш!
— Трябва да ми благодариш! Иначе отдавна нямаше да имаш нито стотинка. — Гастон неохотно попълни един чек. — А после? — запита той с горчивина в гласа, докато размахваше хартията във въздуха, за да изсъхне мастилото. — Какво ще стане после?