Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Масури ги забеляза и припряно се изгърби над котела, и започна да бърка с удвоени сили, мъчейки се да си даде вид, че изобщо не е спирала. Докато Масури си оставаше под надзора на Мъдрите, Перин нямаше защо да се притеснява за кожата си. Мъдрите, изглежда, ги държаха много изкъсо.
Неварин се озърна през рамо към него с поредния мрачен поглед, с каквито го даряваха двете с Едарра, откакто беше отправил предупреждението си — заканата си към мъжа с четината по бузите. Перин въздъхна раздразнено. Нямаше какво да се безпокои за кожата си, освен ако Мъдрите не решеха, че те я искат. Твърде много индивидуалности. Твърде различни цели.
Мейгдин яздеше от едната страна на Файле и привидно не обръщаше никакво внимание на това, през което минаваха, но той и един счупен петак не беше готов да заложи на това. Очите й леко се разшириха при вида на майенския караул. Знаеше какво означават червените ризници и шлемовете като грънци с широки периферии също толкова сигурно, колкото бе разпознала лицето на една Айез Седай. Това нещо повечето хорица също така нямаше как да го знаят, особено хора, облечени като нея. Истинска загадка беше тази Мейгдин. Странно защо, но му се струваше смътно позната.
Таланвор — така беше чул да нарича Мейгдин мъжа, който се беше приближил зад нея; „младият“ Таланвор, въпреки че разликата между нея и него едва ли беше повече от пет-шест години, ако и толкова — се придържаше колкото може по-близо до нея. Ейрам бе от другата му страна и се мъчеше да наблюдава и него, и Перин. До тях яздеше и жилавият и кльощав човек с присвити устни — казваше се Балвер, който привидно обръщаше още по-малко внимание на нещата наоколо, отколкото се преструваше Мейгдин, но въпреки това на Перин му се струваше, че Балвер забелязва повече подробности и от нея. На можеше да каже защо, но няколкото пъти, когато бе доловил мириса на дребния човечец, някак му напомни за душещ във въздуха вълк. Странно, у Балвер страх нямаше, само набързо потиснати изблици на раздразнение, просвяткащи през гърчавата миризма на нетърпение. Непосредствено до него бе Лини. Останалите спътници на Мейгдин се нижеха доста по-назад. Третата жена, Бреане, шепнеше свирепо на един едър тип, който държеше очите си сведени към земята и й кимаше кротко, като понякога тръскаше глава. Типичен уличен побойник и главорез, но у нисичката жена също се долавяше грубоват нрав. Последният мъж, присвит зад тия двамата, беше набит мъж с проскубана сламена шапка, която беше нахлузил ниско, за да скрива лицето му. На неговия кръст мечът, какъвто носеха всички мъже, изглеждаше по-непривично дори отколкото на Балвер.
Третата част от лагера, пръсната сред дърветата малко под кривината на хълма срещу майенците, покриваше почти толкова площ, колкото тази на Крилатата гвардия, макар да я обитаваха по-малко хора. Тук конете бяха вързани далече настрани от лагерните огньове, така че само миризмата на готвено изпълваше въздуха. Този път — печено козешко и корава ряпа, с която тукашните фермери сигурно бяха смятали да хранят прасетата си дори в тези трудни времена. Близо тристата мъже от Две реки, които бяха тръгнали с Перин, въртяха шишовете с мръвки, кърпеха дрехи, проверяваха стрели и лъкове, пръснати на групички от по петима-шестима другари около всеки огън. Почти всеки от тях размаха ръце и се провикна за поздрав, въпреки че прекаляваха с техните „лорд Перин“ и „Перин Златоокия“, което никак не му харесваше. Виж, Файле имаше право на титлите, с които я посрещаха.
Грейди и Нийлд, които изобщо не се потяха в катраненочерните си палта, не вдигаха възгласи; застанали край огъня, който си бяха стъкмили малко настрани от останалите, те само го изгледаха. Изчаквайки, както му се стори. Изчаквайки какво? Това беше въпросът, който той непрекъснато си задаваше във връзка с тях. Аша’ман го караха да се чувства притеснен повече дори от Айез Седай и от Мъдрите. Жени да преливат Силата беше нещо естествено, макар и не толкова, че един мъж да може да се чувства удобно край тях. Грейди с неговото невзрачно лице приличаше на най-обикновен селяк въпреки така наречената му „куртка“ и меча, а Нийлд мязаше на някой надут като пуяк фукльо с тия негови засукани мустачки, но все пак Перин не можеше да забрави какво представляваха те и какво бяха направили при Думайски кладенци. Но пък, от друга страна, нали и той самият се беше намесил там. Светлината дано да му е на помощ. Той свали ръката си от дръжката на секирата и се смъкна от седлото.