Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
— Какво душиш? — озъби й се той.
— Бунище, генерале мой. Бунище.
Тобайъс я стисна за парцаливата дреха.
— Бунище? Оставила си ги на бунището?
Тя се усмихна широко и се затътри напред.
— Да, генерале мой. Нали каза, че не искаш да има хора наоколо. Аз не бъда запозната с града и не знаех сигурно място, където да ги скрия. Но видях бунището на път за Двореца на Изповедниците. През нощта там няма да има никой.
Бунището. Тобайъс се покашля нервно.
— Лунатичната Лунета! — измърмори той.
Тя се спря.
— Моля те, Тобайъс, не ме наричай…
— Тогава къде са?
Тя вдигна ръка напред и се забърза.
— Насам, генерале мой. Ще видиш. Насам. Близо сме.
Той се замисли над думите й, докато си проправяше път през преспите. Връзваше се. Наистина се връзваше. Бунището беше най-справедливото наказание.
— Лунета, не ме лъжеш за Господаря Рал, нали? Ако си ме излъгала, никога няма да ти го простя.
Тя се спря и го погледна. От очите й закапаха сълзи, стисна в юмруци разноцветните си парцалчета.
— Да, генерале мой. Моля те. Казах ти истината. Опитах всичко. Положих всички усилия.
Тобайъс я изгледа продължително. По бузата й се изтърколи сълза. Все едно. Той и без това беше сигурен.
Нетърпеливо щракна с пръсти.
— Добре тогава, да вървим. Надявам се да не си ги изгубила.
Лунета внезапно грейна и изтри сълзата от бузата си. После се обърна и продължи напред.
— Насам, генерале мой. Ще видиш. Знам къде бъдат.
Тобайъс въздъхна и я последва. Снегът натрупваше. Все едно, нещата се подреждаха. Господарят Рал беше истински глупак, щом си мислеше, че генерал Тобайъс Броган, предводителят на „Кръвта на братството“, ще се предаде като проклетник под нажежено желязо.
Лунета му посочи нещо.
— Ей там, генерале мой. Бъдат там.
Макар вятърът да духаше в обратната посока, Тобайъс подуши бунището, преди да го е видял. Щом стигнаха до тъмната купчина, осветена слабо от лампите на дворците зад оградата в далечината, той изтръска кървавочервеното си наметало от снега. Димящото бунище не задържаше върху себе си бялата пелена, сякаш отказвайки дори илюзията за чистота.
Тобайъс отпусна ръце на хълбоците си.
— И къде са?
Лунета се приближи към него, скривайки се зад широкото му наметало от студения вятър, навяващ сняг.
— Стой тук, генерале мой. Те сами ще дойдат при теб.
Той погледна надолу и видя добре отъпкана пътека.
— Кръгово заклинание?
Тя лекичко се изкиска и се опита да прикрие почервенелите си от студа бузи с няколко парцалчета.
— Да, генерале мой. Нали каза, че не искаш да избягат, иначе ще ми се разсърдиш. Не исках да се сърдиш на Лунета и им направих кръгово заклинание. Сега не могат да избягат, колкото и да бързат.
Тобайъс се усмихна. Да, денят свършваше добре въпреки всичко. Имаше някои трудности, но с помощта на Създателя щеше да ги преодолее. Сега всичко отново беше в негови ръце. Господарят Рал щеше да разбере, че никой не може да дава заповеди на „Кръвта на братството“.
Най-напред видя в мрака да проблясва жълтата й рокля, показала се изпод пелерината й при внезапен порив на вятъра. Дукеса Лумхолц и съпругът й, изостанал на крачка зад нея, се носеха тежко към Броган. Когато тя видя кой стои край пътеката, гримираното й лице се изпълни с яд. Сгуши се в натежалата от снега дълга пелерина.
Тобайъс я посрещна с широка усмивка.
— Отново се срещаме. Добър вечер, мадам. — Той леко кимна с глава. — Добър вечер и на вас, дук Лумхолц.
Дукесата изпухтя възмутено и навири нос. Дукът ги изгледа сурово, сякаш той бе изградил около тях бариерата, която не можеха да прескочат. Двамата отминаха в мрака, без да кажат дума. Тобайъс се изкиска.
— Нали виждаш, генерале мой? Както ти обещах — чакат те.
Тобайъс окачи двата си палеца в колана и изправи рамене. Кървавочервеното му наметало се развя на вятъра. Нямаше защо да бърза.
— Добре си се справила, Лунета — измърмори той.
Не след дълго жълтата рокля отново просветна в тъмнината. Този път щом забеляза Тобайъс, Галтеро и Лунета да стоят край отъпканата пътека, в очите на дукесата блесна страх. Тя наистина беше красива въпреки разточителния грим. В нея нямаше нищо момичешко, макар все още да бе млада. От фигурата и лицето й се излъчваше гордата уравновесеност на зряла жена.
Щом приближиха, дукът постави ръка на дръжката на меча си недвусмислено заплашително. Макар оръжието да бе богато декорирано, Тобайъс знаеше, че дукът, както и Господарят Рал, не го носи само за украшение. В Келтон се произвеждаше най-добрата стомана в Средната земя. Всички Келтонци, особено аристокрацията, се гордееха с уменията си да боравят с хладно оръжие.