За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— Скъпа, прости ми, че се усъмних в тебе, но трябваше да те попитам.
— Знам.
Тя скри лице на гърдите му.
Точно тук искаше да бъде. В прегръдките му, където можеше да не мисли за нищо друго, освен за насладата от неговия допир.
Пристъпи към него и прилепи устни към неговите. Дъхът й се смеси с неговия, двамата задишаха ускорено, но Доминик изведнъж се откъсна от нея с усмивка, изпълнена с угризения. Тя отново посегна към него. Но той поклати глава и промълви:
— Тук не е мястото за такива ласки.
Абигейл кимна. Каквото и да му кажеше, само щеше да го убеди, че я е страх, че той е обречен. Не искаше да повярва, че е така. Трябваше да има начин да го спаси.
— Чула ли си кога ще е процесът ми? — запита Доминик, подновявайки разходката си.
— Никой не можа да ми каже. Или не искат да ми кажат.
Тя въздъхна и седна на одъра, без да обръща внимание на бодливата слама. Раменете й безпомощно се отпуснаха.
Доминик спря на място. Звънът на веригите още отекваше в килията, когато той отправи поглед към Абигейл, седнала на леглото му. Фантазиите, които го бяха предпазвали да не полудее, сега бяха действителност. Не! Нямаше да я вземе тук. Ако не оцелееше, искаше тя да си спомня насладата, която бяха споделяли в Съдли Хол, а не отчаяното съвкупление в затворническата килия, преди да го предадат на палача.
Седна до нея на сламата и обгърна с ръка раменете й. Тя потръпна като платно под порива на лек бриз. Когато я усети да обляга глава на раменете му, той поднесе ръката й към устните си.
Изрече тихо:
— Трябва да се свържем с „Песента на морето“. Налага се да го направиш.
— Аз ли?
Тя се дръпна потресена, отворила широко очи. Доминик се усмихна.
— Можеш ли да пътуваш, когато си пожелаеш?
Абигейл помисли колко покорна ще трябва да бъде и колко смирено ще трябва да понася срещите с Клайв, за да получи подобно позволение. Погледна в очите на Доминик, които блестяха въодушевено, и разбра, че ако иска да му помогне, няма друг избор.
— Мога да намеря начин.
— Добре. — Той се огледа наоколо и изруга. — Останала ли ти е някоя монета?
Тя отвори чантичката си и сложи в дланта му два шилинга.
Доминик дръпна настрани капака на вратата и задумка по нея, за да привлече вниманието на Причард.
— Искам хартия и мастило и нещо, с което да пиша — разпореди се той.
Причард изсумтя:
— Аз пък искам карета с четири коня.
— Мога да платя.
— Колко?
— Два шилинга, ако ги донесеш бързо.
Очите на тъмничаря блеснаха алчно.
— Ще ги донеса веднага.
И хукна по коридора.
Доминик се обърна и запита Абигейл какво става извън стените на затвора. Интересуваше се от всякакви новини. Едва тогава тя осъзна, че той е бил напълно откъснат от свата.
Едно почукване ги прекъсна. Доминик подаде монетите през решетката и получи хартията, перото и мастилото.
— Дай й още петнайсет минути, Причард. Достатъчно я изнуди за днес.
— Тя ми плати само да я държа настрана от другарчетата ти. Старото ти приятелче Чапман много се заинтересува от твоята хубавица.
Приглушеният глас на Доминик не можеше да прикрие гнева му.
— Следващия път я доведи направо тук.
— Ще я доведа както си искам, Сен Клер.
— Така ли? — Той облегна лакът на прозорчето и се усмихна. — Само да не я доведеш по най-прекия път дотук, ще трябва да разкажа на капитан Джоузеф как не му плащаш неговата част от подкупа.
Лицето на Причард побеля.
— Разбрахме ли се? — продължи Доминик. — Води другите, които дойдат при мене, където си искаш, вземай им колкото си искаш, за да им помогнеш да намерят обратния път, но не и госпожица Фицджералд.
— Само си хабиш времето, което й остава днес — избъбри в отговор Причард, но страхът личеше ясно в очите му. — Петнайсет минути и после трябва да си тръгне.
Доминик кимна и прекоси килията, за да стигне до Абигейл, която с все сили се мъчеше да сдържи усмивката си. Трябваше да предвиди, че Доминик Сен Клер в края на краищата пак ще командва положението, дори в затвора. Той разгъна хартията на масата и започна да пише. Когато тя застана зад рамото му, за да прочете какво е написал, той каза:
— Не, скъпа, не бива да го четеш. Ще си в по-голяма безопасност, ако не знаеш какво пише тук.
— Ако пишеш на френски, няма да мога да го прочета.
— Някои думи са почти еднакви. — Той сгъна листа, запечата го с восък и го пъхна в ръката й. — Трябва да го предадеш на Ожие на „Песента“ или на моя приятел Ивън Съмърсет.
— Как?
— В Лондон можеш да намериш един мъж на име Червения в кръчмата „Медната риба“ близо до пристанището. Тъкмо щях да ида там да говоря с него, когато получих съобщението и се озовах в дома на Фицджералд. Червения може да уреди предаването на бележката.