За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Когато тя кимна, той стисна още по-здраво юмруци. Копнееше да сграбчи противния тъмничар за гърлото.
— Колко ти струва да стигнеш дотук?
— Единайсет шилинга.
Той потисна гнева си. Нямаше да имат никаква полза, ако вбесят тъмничаря.
— Седни, Абигейл. Скъпо си платила за посещението и за този разкош. Най-малкото, което мога да направя, е да се покажа като добър домакин. А ти, разбира се, ще бъдеш така любезна да не обръщаш внимание на дрънкането на веригите по краката и ръцете ми.
— Стига, Доминик! — Тя го хвана за раменете. — Моля те, престани да се правиш, че всичко това е шега. Опитвам се да ти помогна. Не можеш ли поне за момент да се държиш сериозно?
— Защо? Ако взема това на сериозно, трябва да повярвам, че скоро ще ме обесят.
— Мога ли да направя нещо за тебе?
— Още ли е необходимо да питаш?
Абигейл се усмихна плахо и сведе поглед.
— Нещо друго, искам да кажа.
— Можеш ли пак да дойдеш?
Тя кимна. Напрегнатият му глас й подсказваше, че вече е замислил нещо. Може би точно това, което да го освободи.
— Мога да идвам в селото, когато си искам, мога и тук да идвам, когато пожелая — отвърна тя. — Стига да плащам на тъмничаря, разбира се.
— Разбира се — повтори той мрачно. Отдели се от нея и започна да се разхожда из тясната килия. Тя трепна от звъна на веригите, който се разнасяше при всяка негова стъпка. Лицето му стана мрачно. — Не си хаби съчувствието сега, Абигейл.
— Не искам да те гледам затворен тук.
Доминик спря пред нея. Ръцете му обгърнаха нежно раменете й, пръстите му я погалиха с едва доловима ласка.
— И аз не искам да съм тук — прошепна той. — Никак не искам да съм далече от тебе, скъпа. — Сви вежди, привличайки ръката й към себе си. — Какво е това?
— Само една синина.
— Синина ли? Няколко са. Ако Фицджералд…
— Не е той.
— Тогава кой?
— Просто синина, Доминик. — Тя се насили да се усмихне. — Не се държах така смирено, както биха искали.
— Това не ме учудва, скъпа, но никой не бива да те наранява така.
— Всичко ще бъде наред. — Тя си пое дълбоко дъх и излъга с усмивка. — Няма да се повтори.
Той не изглеждаше уверен, но накрая кимна.
— Тогава разкажи ми къде живееш.
Отговорът й се забави. Макар че никой в затвора сигурно не знаеше как я третират, това сигурно беше известно на хората в селото, където живееше тя в момента. Не искаше да обременява допълнително Доминик. Не можеше да й помогне, а тя ужасно се страхуваше, че той ще направи нещо безразсъдно, ако разбере защо капитан Фицджералд я е довел в Англия.
Трябваше да отговори на въпросите му по такъв начин, че той да остане доволен и да не пита за нищо друго. Затова тя изрече тихо:
— Настанена съм в дома на сър Харлан Морис.
— Сър Харлан Морис ли? Този отвратителен наемник?
— Познаваш ли го?
Доминик кимна.
— Да, познава го всеки, който плава между Европа и Америка. Има собствена флотилия, но рядко се наема да прекарва легални товари. Предпочита изгодните рейсове, затова работи за всяко правителство, което пожелае да купи лоялността му.
— А защо не е в затвора?
— Защото точно сега, предполагам, за британското правителство е по-удобно той да работи в негова полза.
— Това обяснява защо е приятел с капитан Фицджералд.
— Капитан Фицджералд? — смръщи вежди Доминик. — Защо наричаш баща си така?
Абигейл му разказа накратко истината, която капитан Фицджералд с такова наслаждение беше й разкрил. Обгърна с ръце раменете си и прошепна:
— Иска ми се да можех да си спомня майка си.
— Както и аз искам да можех да си спомня нещо за баща си.
— Надявам се някой ден да мога да отида при леля си и да й кажа колко великодушно е постъпила, като е взела да отглежда дете, което би могла да мрази. Но тя ме обичаше, все едно бях нейна. Как бих искала да мога да й се отблагодаря за това. — Тя се вгледа в очите му. Сладка топлина се надигна в гърдите й. Наведе се напред и пръстите й обхванаха лактите му. — А най-много бих искала да ти помогна.
— Трябват ми сведения.
— Мога да се опитам да ти ги доставя.
Доминик се усмихна, но изразът му я вледени.
— Капитан Фицджералд не е единственият, който би искал да ме види мъртъв.
— Знам.
— Американците и англичаните веднага биха ме пратили на бесилката.
— Знам.
— Но все пак искаш да ми помогнеш?
— Как можеш да ме питаш такова нещо? Мислех, че си разбрал, че искам да ти помогна — извиси се гласът й, изпълнен с болка. — Преживях ужаса да дойда да те видя тук, затова мога да ти помогна. А сега ти ме обвиняваш, че искам да помогна на тези, които нямат търпение да те видят мъртъв.
Доминик изстена и я привлече в обятията си.