За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Пазачът я поведе по върволица от безкрайни стълбища, докато накрая започна да й се струва, че са наближили вратите на ада. Когато бутна една дебела врата, отвътре я лъхна воня, хиляди пъти по-силна, отколкото, в която и да е рибарска колиба в Ню Бедфорд. Тя извади от чантата си парфюмираната кърпичка, която Теси беше настояла да й приготви, и я притисна към носа си.
Слабата светлина, процеждаща се иззад спуснатите капаци на фенера на тъмничаря, разпръсваше тъмнината едва на няколко инча. По стените личаха почти невидими петна от отдавна изпадалата мазилка. Драскане и тропот издаваха, че някакви твари, вероятно едри хлебарки или плъхове, бягат от светлината.
Една ръка се подаде от тъмното и я сграбчи за полата. Тя изпищя, политна и се прилепи към тясната зарешетена врата. Изпод рошавата коса към нея гледаше някакво безцветно женско лице. Абигейл се откъсна от желязната хватка, само за да попадне в лапите на още едно кошмарно създание. Още един чифт костеливи ръце, покрити със струпеи, се протегнаха към нея.
Когато тя отново изкрещя, Причард се изкикоти зловещо. После пристъпи напред и нанесе силен, зъл удар по ръцете, които се протягаха през решетките.
— Махни си ръцете от нея, червей такъв — изсъска той.
Усмивката му оголи едни жълти изпочупени зъби. Абигейл едва се сдържа да не повърне. Освен жените в тази килия имаше и деца. Какво може да е направило едно дете, че да заслужи да го затворят? Сълзи избиха в очите й, не само заради децата, но и заради Доминик, подложен на това мъчение в последната една седмица. Като си спомни колко обичаше да усеща как вятърът роши косата му и духа право в лицето му, осъзна, че за него това наказание трябва да е двойно по-мъчително.
Обърна се решително към тъмничаря.
— Моля ви, заведете ме при капитан Сен Клер.
Измъкна се от посягащите към нея ръце, но други я сграбчиха изотзад за полата. Тя се обърна и видя още една килия. Беше пълна с мъже, не по-малко дрипави от жените. Наред с тях към нея надничаха и деца, но слабите им ръце не можеха да я стигнат.
Причард пак се изкикоти и вдигна фенера към нея. Когато светлината падна върху лицето й, един от мъжете извика:
— Дай я насам, пазачо. Ще бъдем добри с нея, ще видиш. Само за една нощ. Утре сутрин ти я връщаме.
— Не! — изкрещя Абигейл, когато мъжът я сграбчи за ръката. Стисна силно пречките на вратата, опитвайки се да го откъсне от себе си. Ръждясалото желязо се впи в дланите й.
Причард се обади с ухилена физиономия:
— Май вашите пари ви докараха само дотука, госпожичке.
Тя се дръпна в средата на коридора, опитвайки се да оправи роклята си. Треперещите й пръсти отказваха да й се подчиняват.
— Платих ви да ме заведете при капитан Сен Клер.
— Мене ми се струва, че всички приятели на тоя френски пират трябва да са престъпници — ухили се зловещо той. — Може да направя добро, като ви заключа тука.
— Ти си полудял! — Тя погледна към приличащите на скелети жени. — Не можеш да ме пуснеш при тях!
— Не там. — Той хвана ръката й и я изви, за да я накара да погледне към килията, откъдето мъжете подхвърляха неприлични забележки. — Ей тука. Колко мислиш, че ще изкараш при тях? Ти избираш, госпожичке. Десет шилинга, иначе влизаш вътре.
— Десет? — Абигейл едва чуваше собствения си глас.
— Десет — повтори той.
— Дай я тука, пазачо! Добре ще се погрижим, ще видиш.
Мъжът, който първи я беше докопал, се ухили и огромната му лапа отново се протегна към нея.
Абигейл отвори чантичката си с треперещи пръсти, които едва й се подчиняваха, и извади оттам монетите. Теси я беше предупредила да вземе със себе си поне една гвинея. Сега вече разбираше защо. Причард изсумтя, докато тя пускаше монетите в дланта му. После щеше да мисли как ще плати за следващото си посещение. Сега само искаше да се измъкне от този ад.
Причард сграбчи ръката й с пръсти, наподобяващи нокти на граблива птица, и я повлече след себе си по някакви стълби. Виковете и проклятията ги сподиряха чак докато той я отведе на най-горната площадка и затръшна вратата зад тях.
Сякаш влязоха в различен свят. Макар че вратите пак бяха с малки прозорчета, закрити с гъсти решетки и подвижни капаци, на всеки няколко крачки по стените на коридора имаше закрепени свещници със запалени свещи. Капаците на някои врати бяха отместени. Лицата, притиснати към решетките, не бяха така мъртвешки като онези долу. Тук бяха щастливците, чиито приятели и семейства можеха да си позволят да подкупят пазачите.