За честта на брата

— Сигурен ли си?

— Как иначе ще получи подкупа, който му обеща, за да те измъкне оттук?

— Парите на Теси не могат да купят много нещо, нали?

— Теси?

— Една приятелка.

Без да се впуска в обяснения, Абигейл огледа малката килия. Маса, разклатен стол и дървен одър с куп слама на него бяха единственото обзавеждане. Малка бойница пропускаше вътре светлина и пресен въздух. Тя трепна, когато чу отдалечаващия се по коридора смях на Причард и се запита какво ли ще й струва да се измъкне от този затвор.

Доминик обхвана брадичката й и докосна нежно устните й със своите. Тя обви ръце около раменете му. Дочу дрънчене на желязо, когато той пристъпи към нея, и се дръпна ужасена. Тежки вериги обвиваха глезените му.

Не можеше да откъсне поглед от тази ужасна картина. Веригата му пречеше да стъпва нормално. Така окован, не можеше да избяга от пазачите. Овладя я безсилен гняв, но тя го потисна дълбоко в себе си. Гневът нямаше да й помогне.

— На тебе и на Теси трябва да благодаря за този лукс — каза той, изтръгвайки я от вцепенението й.

— Как си?

Той погали леко бузата й с пръст.

— Като всеки, който е прекарал една седмица на дъното на смрадлив кладенец. — Желанието правеше гласа му дрезгав. — Как можах за една седмица да забравя колко си красива! Толкова често мислех за тебе, питах се дали си добре, страхувах се какво може да е направил Фицджералд с тебе.

Доминик смръщи вежди, когато Абигейл се обърна настрана. Като чу името на баща си, лицето й сякаш се затвори. Какво е направил този негодник сега с нея? Знаеше, че трябва да я попита, но не искаше да хаби нито миг от краткото време, което им беше отпуснато. Копнееше да се наслади на красотата й, да слуша мелодичния й глас, онзи глас, който беше долавял в съня си, който го беше спасявал от непрекъснатия кошмар. Искаше и да я притегли в прегръдките си, да вкуси нежния й допир.

Докато тя сваляше наметалото си и го мяташе на стола, той стоеше до нея, отпуснал безпомощно юмруци до бедрата си, и съзнаваше, че мъчението, което беше претърпял в изминалата седмица, не можеше да се сравни с чувството, което изпитваше, като я гледаше сега застанала пред него в роклята от златиста коприна, която сякаш отразяваше отблясъците на косата й. Деколтето беше по-изрязано, отколкото на роклите, с които я беше виждал на „Република“. Нежният й профил го изкушаваше да я притисне в обятията си и да я люби така, както беше бленувал през всеки от дните на раздялата им.

Пристъпи към нея, но замря, когато веригите на глезените му издрънчаха. Ако се опиташе сега да я прегърне, звънтенето на белезниците щеше да наруши сладката омая на прегръдката им. Не, нямаше да наруши блажения миг с този ужас.

— Престоят в ямата долу не беше толкова страшен, след като успях да надделея над онези, които искаха да ме сломят — каза Доминик, обръщайки се с лице към нея.

Тя потръпна.

— Истински зверове.

Той сви вежди.

— Била си там?

— Причард ме заведе.

— За да ти измъкне повече пари?