Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Видя ли, мръснико — извика Лорен и показа огромния си юмрук на Симон, който, слисан от обрата, се опитваше да се отдалечи заднишком, незабелязан от никого. — Видя ли какво стори?!
Погледите на всички се насочиха към Симон. Лицата на хората изразяваха открито отвращение. Председателят продължи:
— След като ти си продала букета, след като си знаела, че във всяко едно цвете е имало писъмце, то ти ще знаеш и какво е било съдържанието.
— Разбира се, че знам.
— Добре, кажи ни какво пишеше…
— Гражданино — рече момичето, — аз казах онова, което можех, и особено, което желаех да кажа…
— Значи отказваш да отговориш?
— Да.
— Знаеш ли на какво се излагаш с този отказ?
— Да.
— Да не би да се надяваш за спасението си на своята младост, на своята хубост?…
— Надявам се само на Бога…
— Гражданино Морис Ленде — рече председателят, — гражданино Лорен, свободни сте! Комуната ви признава за невинни и за добри патриоти. Стража, откарайте гражданката Елоиз в затвора на секцията!
При тези думи ключарката, като че пробудена от сън, изпищя сърцераздирателно и се спусна към дъщеря си, за да я целуне за последен път. Но стражата я възпря.
— Мамо, прощавам ти! — извика момичето и тръгна пред стражата.
Гражданката Тизон изпищя диво и се строполи на земята.
— Благородно момиче! — прошепна Морис. Гърдите му се присвиваха от болезнено вълнение.
XXIV
След всичко това, като допълнение към цялата драма, се случи още едно нещо.
Поразена от случката и изоставена от онези, които я бяха довели, тъй като дори и неволните злодеяния правят извършителите им отвратителни, гражданката Тизон изправи най-после главата си, погледна слисана наоколо и като се видя съвсем сама, с вик се спусна към вратата.
Там стояха все още няколко любопитни, по-упорити от другите хора. Щом съзряха ключарката, те се отдръпнаха и я засочиха един на друг с пръст.
— Виждаш ли — викаха, — виждаш ли тази жена? Тя е същата онази, която предаде на смърт собствената си дъщеря!
Ключарката нададе още един писък, изпълнен с отчаяние и ужас, и се втурна по посока на Тампъл.
Като измина близо една трета от улица Мишел льо Конт, тя се спря. Някакъв човек, който криеше лице в пелерината си, застана пред нея и й прегради пътя.
— Добре ли ти е сега — рече този човек, — хубаво ли ти е, като уби собственото си чедо?
— Аз да съм убила собственото си чедо, аз да съм убила собственото си чедо? — погледна го ключарката неразбиращо. — Не, не, не може да бъде!
— Точно така е! — потвърди мъжът. — Дъщеря ти е вече в затвора!
— Къде я откараха?
— В Консиержери. После ще я откарат в революционния съд, а от там — ти знаеш от там накъде се отива…
— Махни се — извика жената. — Остави ме да мина…
— Къде отиваш?
— В Консиержери.
— Какво ще търсиш там?
— Да я видя за последен път.
— Няма да те пуснат да влезеш.
— Ще ме пуснат да легна пред вратата. Там ще живея, там ще спя! Ще стоя — там, докато я закарат в съда. Така ще мога да я зърна за последен път.
— Ами ако някой обещае да върне дъщеря ти?
— Какво искаш да кажеш?
— Питам те, ще направиш ли каквото ти каже един човек, ако същият този човек обещае да върне твоята дъщеря?
— Готова съм за детето си всичко да сторя! Всичко бих направила за моята Елоиз! — извика нещастната жена и отчаяно закърши ръце. — Всичко, всичко, всичко!
— Слушай — рече непознатият. — Тебе Бог те наказва…
— Защо?
— Заради мъките и теглата, на които подлагаш една също тъй нещастна майка като теб!
— За коя ми говориш? Какво искаш да кажеш с това?
— С грубостите и шпионирането си много пъти си хвърляла в същото отчаяние, в което сега се намираш ти, своята затворничка. И чрез смъртта на дъщеря ти, която толкова много обичаш, Бог те наказва!
— Ти ми каза, че има човек, който би могъл да я спаси… Къде е този човек? Какво иска той от мен? Какво ще ми нареди да направя?
— Този човек иска да престанеш да преследваш кралицата, да поискаш от нея прошка за обидите, които си й нанесла, и ако някога по Божие чудо тази жена се сдобие с възможност да избяга от своя затвор, недей да й пречиш. Разбра ли?
— Виж какво, гражданино — рече ключарката, — този човек си ти, нали?
— Да речем, че съм аз.
— И ти си онзи, който обещава да спаси дъщеря ми?
Непознатият не отвърна.
— Обещаваш ли ми? — настояваше жената. — Закълни се!
Отговори ми!
— Слушай — рече мъжът. — Всичко онова, което един човек може да направи, за да спаси една жена, аз ще го сторя, за да спася твоето дете…
— Лъжеш…
— Направи каквото можеш за кралицата, а аз ще сторя всичко възможно за твоята дъщеря!…