Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
Ужасен, другият го изгледа втренчено, после наведнъж извика със сподавен глас:
— Ох, сега разбирам защо селяните вчера не искаха да ни пуснат в селото. Господи, сега всичко ми е ясно! Това е чумата! Кълна се в бедната си душа, чумата, Голдмунд! А ти толкова дълго стоя вътре и много е възможно да си се докосвал до мъртвите! Бягай, не се приближавай до мене, сигурно си заразен. Съжалявам, Голдмунд, но трябва да си тръгна, не мога да остана с тебе.
Той вече искаше да избяга, обаче поклонническата му тояга бе хваната здраво. Голдмунд го изгледа строго с ням укор и го задържа, него, който се противеше, здраво опрян на краката си, неумолимо твърд.
— Малкото ми момче — каза Голдмунд с приятелски ироничен тон, — ти си по-умен, отколкото може да се предполага, вероятно ще имаш право. Е, това ще го узнаем в следващото стопанство или село. Вероятно чумата е обхванала цялата местност. Ще видим дали ще се измъкнем живи и здрави. Но да те пусна да избягаш, малки ми Роберт, не мога. Гледай, аз съм милостив, добросърдечен човек, сърцето ми е твърде меко. Като си помисля, че сега вътре може да си се заразил, а ако те оставя да си тръгнеш и ти легнеш някъде сред полето на умиране така, съвсем сам, и няма да има човек, който да ти затвори очите, да изкопае гроба ти и да хвърли шепа пръст върху тебе — не, мили приятелю, тогава бих се задушил от мъка. И тъй внимавай и запомни много добре какво казвам, няма да го повторя: ние двамата сме в еднаква опасност, болестта може да повали мене или тебе. Следователно ще останем заедно; или двамата ще загинем, или ще се изплъзнем от гази проклета чума. Ако ти се разболееш и умреш, ще бъдеш погребан от мене, трябва да приемем това. Но ако аз съм този, комуто е писано да умре, тогава ти, както желаеш, погреби ме или избягай, все едно ми е. Преди това обаче, скъпи, няма да се измъкнеш, запомни го! Ние ще се нуждаем един от друг. А сега си затваряй муцуната. Не искам да слушам нищо повече, потърси някъде из обора ведро, та най-после да издоим кравата.
Така и стана — от този миг Голдмунд беше човекът, който заповядваше, а Роберт изпълняваше, при това и двамата се чувстваха добре. Роберт вече не направи опит да избяга. Каза само примирително:
— В един миг се страхувах от тебе. Когато излезе от къщата на мъртъвците, лицето ти не ми хареса. Мислех, че чумата те е хванала. Но дори и да не е била чумата, то лицето ти бе променено. Толкова лошо ли беше онова там, вътре, което си видял?
— Не беше лошо — каза Голдмунд колебливо. — Там, вътре, не видях нищо повече от това, което предстои на мен, на теб и на всички, дори и да не се заразим от чума.
При по-нататъшното си странстване те навред се натъкваха на черната смърт, която върлуваше из страната. Някои села не допускаха чужденци. В други можеха безпрепятствено да минават по всички улици. Много селски стопанства бяха изоставени, много непогребани групово изтляваха по полето или в стаите. В оборите ревяха неиздоени или гладуващи крави или животните тичаха подивели из полето. Приятелите издояваха и нахранваха някоя и друга крава и коза, заколваха и опичаха в покрайнината на гората козле или прасенце, пиеха вино или шира от някое станало безстопанствено мазе. Живееха добре, цареше изобилие. Но то им беше приятно само наполовина. Роберт живееше в непрестанен страх от епидемията и при вида на трупове му ставаше лошо, често биваше съвсем побъркан от страх; все мислеше, че се е заразил, дълго държеше главата и ръцете си над пушека на огньовете, които палеха при нощуване (това се смяташе за лечително), дори насън се опипваше дали по краката и ръцете му или под мишниците не се появяват подутини.
Голдмунд много пъти го укоряваше, много пъти му се присмиваше. Той не споделяше страха, не споделяше и неговото отвращение; вървеше напрегнат и мрачен през царството на смъртта, страховито привлечен от гледката на страшния мор, с душа, преизпълнена от голямата есен, със сърце, натежало от мъката на режещата коса. От време не време отново му се явяваше образът на вечната майка — бледо, огромно лице, с очи на медуза, с мъчителна усмивка, пълна със страдание и смърт.
Веднъж те стигнаха до малък град; беше солидно укрепен, от портата край цялата градска стена минаваше висока покрита галерия с бойници, но не се виждаше никакъв стражник, нито горе, нито в отворената врата. Роберт се отказа да влезе в града, заклеваше и другаря си да не го прави. Тогава чуха да бие камбана и от градската порта излезе пастор с кръст в ръце, а зад него идеха три товарни коли — в двете бяха впрегнати коне, а в третата чифт биволи; в колите се издигаха камари от трупове. Няколко слуги в странни дрехи, с лица, скрити от ниско спуснати качулки, вървяха отстрани и караха животните.