Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Защо не? — отговори ученият.
— Диви животни на дърво? — се учуди Том Остин.
— Разбира се! Американският тигър, ягуарът, когато е подгонен от ловците, се крие по дърветата! Изненадано от наводнението, някое от тия животни е могло лесно да потърси убежище в листака на омбуто.
— Предполагам, че не сте срещнали такова животно, нали? — каза майорът.
— Не — отговори Паганел, — макар че обходихме цялата гора. Жалко, защото щеше да бъде чудесен лов. Хищно животно е това ягуарът! С един удар на лапата си пречупва врата на кон! Когато пък е вкусил човешко месо, вече го търси с настървение. Най-много обича индианците, след това негрите, мулатите и най-сетне белите.
— Много съм доволен, че идвам едва на четвърто място — отговори Мак Набс.
— Но това показва чисто и просто, че сте безвкусен! — отвърна Паганел пренебрежително.
— Много съм доволен, че съм безвкусен! — отвърна майорът.
— Но това е унизително! — отговори неумолимият Паганел.
— Белите се перчат, че са елитна раса. Но изглежда господа ягуарите не са на това мнение.
— Както и да е, драги Паганел — каза Гленарван, — понеже между нас няма нито индианци, нито негри, нито мулати, радвам се, че вашите мили ягуари не са тук. Нашето положение не е толкова приятно…
— Не е толкова приятно ли? — възкликна Паганел, като се залови за тази дума, която можеше да промени насоката на разговора. — Оплаквате се от съдбата си, Гленарван.
— Разбира се! — отговори Гленарван. — Вие добре ли се чувствувате сред тия неудобни и лошо тапицирани клони?
— Никога не съм се чувствувал по-добре, дори и в кабинета си. Живеем като птички: пеем и подскачаме! Почвам да мисля, че хората са предназначени да живеят по дърветата.
— Липсват им само крила! — каза майорът.
— Някой ден ще си направят!
— Дотогава — отговори Гленарван — позволете ми, драги приятелю, да предпочета пред това въздушно жилище пясъчната алея на някоя градина, паркета на някоя къща или палубата на някой кораб.
— Вижте какво — отговори Паганел, — трябва да приемаме нещата такива, каквито са! Ако са добри, толкова по-добре! Ако са лоши, да не им обръщаме внимание. Виждам, че вие тъгувате по удобствата на Малкъм Касъл.
— Не, но…
— Сигурен съм, че Робърт е напълно щастлив — избърза да каже Паганел, за да си осигури поддръжник на своите теории.
— Да, господин Паганел! — възкликна радостно Робърт.
— На неговите години, не е чудно — отговори Гленарван.
— И на моите! — отвърна ученият. — Колкото по-малко удобства, толкова по-малко нужди, по-малко нужди, толкова човек е по-щастлив.
— Гледай ти! — каза майорът. — Току-виж, че Паганел повел борба срещу богатството и разкоша.
— Не, Мак Набс — отговори ученият, — но ако желаете, ще ви разкажа по този повод една малка арабска приказка, която ми идва наум.
— Да, да, господин Паганел! — обади се нетърпеливо Робърт.
— А какво учи вашата приказка? — запита майорът.
— Това, което учат всички приказки, драги ми спътнико.
— Значи почти нищо — отговори Мак Набс. — Но все пак, Шехерезада, разкажете ни някоя от приказките, които така добре разказвате.
— Живял едно време момък — започна Паганел, — той бил син на великия Харун-ал-Рашид. Не бил щастлив момъкът и отишъл за съвет при един стар дервиш. Мъдрият старец му отговорил, че мъчно се намира щастие на тоя свят. И добавил: — Но аз знам едно сигурно средство да станеш щастлив. — Кое е то? — запитал младият принц. — Да облечеш ризата на щастлив човек — отговорил дервишът. — Като чул това, принцът прегърнал стареца и тръгнал да дири талисмана. Обходил всички столици на земята. Обличал ризи на царе, на императори, на князе, на велможи. Напразно! Не станал по-щастлив. Тогава започнал да облича ризи на артисти, на военни, на търговци. Напразен труд! Извървял така много път, но щастие не намерил. Най-сетне се отчаял и тръгнал да се връща тъжен към двореца на баща си. Както вървял, забелязал в полето един орач, който натискал ралото и радостно си пеел. — Ето един щастлив човек! — рекъл си той. — Ако и тоя човек не е щастлив, значи, че няма щастие на земята! — Отишъл при орача и го попитал: — Човече, щастлив ли си? — Да — отговорил орачът. — Нямаш ли нужда от нещо? — Не! — А не искаш ли да станеш цар вместо орач? — Никога! — рекъл орачът. — Тогава продай ми ризата си? — Ризата ли? Че аз нямам риза! — отговорил орачът.