Любимият непознат

Докато пътуваха от Нечиз до Билокси, тя обмисляше положението от всички страни. Ако бяха взели параход от Нечиз до Ню Орлиънс и оттам кораб до Билокси, пътуването щеше да бъде по-кратко, но Робърт Самъртън не възнамеряваше да изостави хубавата си карета. Нощуваха край пътя, без здрав покрив над главите си, а следващата вечер ги завари в една съмнителна странноприемница.

През деня беше горещо и прашно, но Робърт Самъртън сякаш не забелязваше неудобствата. Колкото повече часове минаваха, толкова по-червени ставаха бузите му. Това, изглежда, беше свързано по-малко с горещината, отколкото със съдържанието на плоското сребърно шише, което постоянно допираше до устните си. При Пърл Ривър той се опита да предизвика салджията на състезание по надпиване, което вероятно щеше да накара и двамата да паднат под масата, ако дъщеря му не се беше възпротивила. Накрая той се подчини и неохотно заплати исканата такса за прехвърлянето през реката.

Самъртън беше много весел рано следобед. Дъщеря му беше учудена от безкрайния репертоар от истории, с който разполагаше, от многото стихове, които знаеше наизуст и които рецитираше така прочувствено, че сухият му английски акцент почти изчезваше. А когато беше пил много, ставаше просто бъбрив и разказваше за преживелици, които никак не подхождаха на професията му на търговец. След известно време той започваше да се киска, замахваше с длан пред лицето си, сякаш искаше веднъж завинаги да пресече историята, и казваше: „Но това, мила моя, беше, преди да се запозная с майка ти.“

Понякога задрямваше, силното му хъркане кънтеше в каретата, а дъщеря му изпитваше желание да го събуди. Щеше й се да заспи също така дълбоко, но винаги когато затвореше очи, Аштън се изправяше пред нея. Той я преследваше и наяве, и в обятията на неспокойната дрямка.

На третия ден беше напълно изтощена и напрегнатите й нерви не можеха да се справят с вътрешния й конфликт. Затова реши да приеме мъжа, който седеше в каретата, за свой баща, като отстрани съзнателно всяко съмнение за самоличността му. А тя щеше да бъде Лианор. В крайна сметка баща й би трябвало най-добре да знае коя е. Но като гледаше как смуче шишето час по час, се питаше дали той има достатъчно разсъдък, за да я разпознае.

С усилие на волята се застави да приеме тази самоличност, въпреки че и това не разреши конфликта й. Когато най-после стигнаха до голямата къща край брега и каретата пое по алеята към входа, тя беше съвсем близо до нервен припадък.

Робърт Самъртън бързо скочи, за да й помогне при слизането. Лианор прие с благодарност ръката му, но избягваше погледа му. Тръгна към широкото стълбище и плъзна очи по прелестната фасада на двуетажната къща. Вратите и прозорците имаха тъмнозелени капаци и бяха подредени симетрично по продължение на верандите на двата етажа. Дървени парапети свързваха четириъгълните колони и ограждаха извитата стълба до горната веранда. Макар че къщата не можеше да се мери по красота с Бел Шен, тя беше очарователна и Лианор се почувства странно свързана с нея, сякаш и друг път е намирала уют и сигурност тук.