Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Когато започна да се изкачва по стълбата, на вратата се появи една жена и направи реверанс. Тя беше поне десетина години по-възрастна от нея, но изглеждаше толкова весела и енергична, сякаш бе открила тайната на вечната младост. Очите й светеха любезно и тя поздрави Лианор със сияеща усмивка.
— Името ми е Мегън, мадам — каза тя. — Мистър Синклер ме назначи, за да се грижа за домакинството и за вас, ако нямате нищо против.
— Мистър Синклер? — попита Лианор. — Не знаех, че мистър Синклер се разпорежда с това домакинство.
Мегън изглеждаше малко объркана.
— Защо, не ви ли е приятно, че във ваше отсъствие съпругът ви се грижи за тези неща?
Лианор се обърна и се взря недоверчиво в баща си. Не беше ли я уверявал, че ще живеят тук сами?
Робърт Самъртън се изкашля бързо и промълви:
— Малкълм каза, че ще се премести другаде през това време, значи няма причина за безпокойство.
— Дано. — Тонът й не беше особено любезен, пък и не й беше много приятно това положение, което не смяташе да приеме. — Вече казах — имам нужда от спокойствие, за да свикна с всичко.
Беше й омръзнало непрекъснато да изяснява позицията си. По време на пътуването баща й хвалеше непрекъснато младия мъж, сякаш искаше да я накара по-скоро да свикне с мисълта, че е жена на Малкълм. Но тя не изпитваше ни най-малко желание да става интимна с него, защото сърцето й беше все още при Аштън и нямаше намерение да променя нещо в отношенията си.
— Моля, влезте, мадам — настоя любезно Мегън. — Пътували сте дълго и сигурно сте напълно изтощена.
Жената отвори вратата и Лианор влезе във фоайето. Тя спря за момент, за да могат очите й да свикнат с полумрака. Постепенно започна да възприема обстановката и у нея се надигна отчаяние. Стана й ясно, че вече е била тук. Не се сещаше нито за деня, нито за годината, но без съмнение беше стояла често в това фоайе. Тесен коридор водеше към една стълба вдясно, която завършваше до насрещната страна на горния етаж. Обзавеждането беше подбрано с вкус, живите цветове създаваха впечатление за простор. Различни по големина килими бяха постлани по дъсчения под във фоайето и в съседните помещения. Най-големият килим покриваше почти целия салон; тук бяха подредени няколко малки маси и диван. От другата страна на фоайето беше трапезарията.
— Сложихме кана с лимонадата се изстудява в кладенеца, мадам — съобщи Мегън. — Бихте ли желали да ви донеса една чаша или предпочитате да хапнете от сладките за чай?
Лианор се усмихна.
— Това звучи много примамливо.
— Ами седнете в салона и си починете — препоръча й Мегън. — Ей сега се връщам.
Робърт Самъртън погледна дъщеря си и пристъпи към нея.
— Е, нещо да ти се струва познато, дете?
Лианор влезе в салона, без да отговори, и се отправи към двукрилата врата, през чиито стъкла се откриваше изглед към брега. Отвори я, за да пусне вътре свежия солен въздух.
— Прислугата е отскоро тук, нали? — попита хладно тя.
Рошавите му вежди се вдигнаха.
— Как стигна до това заключение, мила моя?
— Мегън току-що ми се представи. — Лианор вдигна рамене. — Ако беше тук по-отдавна, би трябвало да ме познава.
— След отвличането ти, старата прислуга беше освободена. Малкълм се принуди да подмени целия персонаж.
Лианор го погледна учудено.
— Никой ли не се е завърнал? Нито един предан прислужник не е поискал да заеме пак старото си работно място?
— Не… Мисля, че бързо са си намерили работа. — Самъртън избърса уста с опакото на ръката си и очите му зашариха из помещението. На един скрин той зърна няколко кристални гарафи. Облиза сухите си устни, подвоуми се, като че се бореше с някакъв силен вътрешен враг, след това се поддаде на влечението и прекоси бързо стаята, за да си налее уиски.
— Подробности не знам. Аз самият пристигнах наскоро тук. — Той отпи солидна глътка и я погледна в очите. — След като ти… и Лиарин… напуснахте дома ни, аз доста обикалях по света. След това реших да ви посетя, за да видя как сте с Малкълм. Мисля, че идеята не беше лоша.
— Не беше лоша… — повтори шепнешком Лианор и се усмихна насила. — Е, това тепърва ще се разбере.
Самъртън я изгледа остро.
— Какво искаш да кажеш?
Лианор свали замислено ръкавиците и шапката си, сложи ги на една маса и обходи бавно помещението. Разглеждаше обзавеждането с надеждата, че може би някой от предметите ще предизвика у нея по-ясен спомен. После огледа по същия начин баща си, защото искаше да се увери, че наистина ги свързва кръвно родство.
— Имам предвид, че не мога така бързо да свикна с Малкълм. Тъкмо бях започнала да вярвам, че съм жена на Аштън и за мен беше голям шок да науча, че съм се лъгала.