Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
Удивляваше се на възможностите, които й се предоставяха. Животът й можеше да бъде хубав с този мъж само ако възвърналите се спомени не й го отнемат отново. С мечтателна въздишка, Хелън затвори очи. Пренебрегвайки желанията на тялото си, тя си каза, че трябва да заспи.
Винаги имаше утре. И за първи път от много дълго време това утре изглеждаше многообещаващо.
Гейб се обърна върху издатината и пред очите му изникна познатото лице на най-младия пазач на килията Юн Иеп. Този следобед по лицето на младежа нямаше и следа от усмивка. Слънчевите лъчи падаха косо през тесния прозорец и осветяваха широкото му лице, изпито от притеснение, потъмнелите му от безпокойство очи.
Гейб рязко се надигна на лакти. Усети върху голите си гърди топлата тежест на сребърния кръст, увиснал на шията на Юн Иеп.
— Какво има? — попита Гейб на английски, тъй като не бе разкрил пред своите мъчители, че говори техния език.
В същото време се ослушваше за обичайните шумове — движенията на пазачите му в съседната стая, глъчката и оживената дейност в двора. Беше странно тихо.
— Днес Празник на ориза — прошепна Юн Иеп на развален английски, като погледна уплашено към вратата. — Всички отива в храм нататък. — Той посочи към източния край на двора.
Забелязвайки някакви особени нотки в гласа му, Гейб го погледна изпитателно. Какво искаше да му каже Юн Иеп?
Усети как мъжът пъхна някакъв предмет в ръката му. Сключи пръсти около него. Без да го погледне, можеше да познае, че е ключ.
Ключ! Кръвното му налягане рязко скочи. Мили боже! Онова, което му се струваше, че се случва, не бе възможно.
— Трябва изчака залезе слънце — посъветва го Юн Иеп и в гласа му прозвуча страх. — Тогава върви. Върви бързо. По посока слънце. — Направи жест с ръка. — Ще види малка вода. Върви с вода. Върви бързо.
Гейб гледаше с отворена уста своя млад спасител. Винаги и бе знаел, че Кюн Иеп е по-различен от останалите. Не само заради кръста на шията, а и заради съчувствието в очите му и внимателното му докосване. По ирония на съдбата той беше племенник на Сюн Ки, а Сюн Ки беше главният отмъстител. Юн Иеп щеше да заплати с живота си, че е оставил Гейб да избяга.
— А ти? — попита той и стисна момчето за ръкава. — Не можеш да останеш тук. Чичо ти ще те убие.
В очите на Юн Иеп пламна надежда.
— Аз идва с теб — сякаш в момента реши той, обзет от внезапна смелост. — В Южна Корея.
О, мамка му! Гейб привлече момчето към себе си и притисна челото му към своето в нещо като прегръдка.
— Не можеш да дойдеш с мен, Юни. Прекалено опасно е — той се взря дълбоко в тъмните очи на Юн Иеп, искайки да го убеди, че казва истината.
— Аз отива при дядо — поправи се Юн Иеп с колеблива усмивка.
— Добре — каза Гейб и гърлото му внезапно се сви от вълнение.
Стискаше силно ключа в дланта си, докато облите му ръбове не се вдълбаха в нея. Не можеше да повярва, че това се случва. Всемогъщи боже, той се беше надявал единствено на вечната почивка!
— Виж — добави Юн Иеп. С дяволита усмивка той се пресегна и вдигна от пода чифт обезформени полукецове.
Гейб ги погледна и му се усмихна в знак на благодарност. Бяха най-малко с три номера по-малки от неговите, но щяха да спасят босите му крака.
Откъм двора се чу смях и двамата замръзнаха на място, подобно на крадци. Юн Иеп мигновено прекоси стаята, за да скрие обувките зад вратата, та ако някой надникне през прозореца, да не може да ги види. Гласовете се приближаваха и той махна с ръка за сбогом, а очите му пламтяха.
— Бог погрижи за теб — каза той и се измъкна от килията така тихо, както бе влязъл.
Гейб се взираше в затворената врата и усещаше, че хлапето вече му липсва.
Бог да пази и теб, помисли си той и една буца здраво заседна в гърлото му.
Часовете до залез-слънце изминаха като сън. Гейб подготви бягството си, като си припомни подробно географски карти и чертежи. Претегли шансовете си да проникне в демилитаризираната зона или да я заобиколи. Нахлузи гуменките, като му се искаше да има нож да ги отреже отзад, за да облекчи свитите пръсти на краката си. Прекалено скоро синевата на небето, което се виждаше през вентилационния отвор, започна да помръква.
Той изчака, докато в двора легна тишина, докато и последните стъпки заглъхнаха по посока на храма. Прошепвайки една молитва за по-сигурно, Гейб се изправи с ключа в ръка и отключи вратата на килията, която бе обитавала в продължение на триста шестдесет и един безкрайни дни.
Миг преди да затвори вратата, поспря и погледна назад. Това бе килията на глада, жаждата и физическите мъчения. В нея бе преживял отново всеки миг от живота си. Това беше чистилището на земята, място, където да преразгледа греховете си и да потърси прошка. Изненада се от внезапния прилив на носталгия. Разбира се, че нямаше да му липсва този ад на земята.