Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
— Не можем да ви го покажем — отговориха военните, — секретно е! Пригответе плановете и ако ги одобрим, ще ви дадем още подробности.
Това беше повече от необичайно, но хората бяха свикнали да не задават много въпроси през военно време.
— Добре — казаха архитектите, — ще проектираме по карта.
„Скидмор, Оуингс и Мерил“ получиха от инженерните войски само няколко въздушни снимки и топографски карти със зачеркнати географски наименования. На тях се виждаше хълмист терен, който се спуска от обрасъл с гори хребет към тясна долина на около две мили южно. Освен няколко планински пътеки, на картите личеше само един път, минаващ в посока изток — запад през долината. Почти нямаше жилищни постройки, освен няколко фермерски къщи и дървени колиби. Картите бяха добри, но да строиш град, без да видиш терена, беше все едно да си избираш съпруга по обява във вестник. Снимките на хълмистата местност, на които се виждаха стръмни хребети, обрасли с дъбови храсти, приличаха на някои местности в двете Каролини или в Тенеси.
Когато чуха от Военните инженери, че плановете трябва да са готови за три дни, партньорите най-напред си помислиха, че се отнася до някакъв военен израз, означаващ „много бързо“ или „спешно“. Оказа се, че представителите на проект „Манхатън“ се бяха изразили съвсем буквално — плановете наистина трябваше да се представят за одобрение след 72 часа.
В тесните кабинети на 57-ма улица в Ню Йорк закипя трескава дейност. Архитекти, инженери и чертожници работеха денонощно с темпо, което никога досега не бяха поддържали при всекидневната си работа. За специалния проект в Ню Йорк отговаряше 44-годишният архитект от Охайо Уилям Браун. Помагаше му екип от 10 архитекти, които много скоро се увеличиха на 400.
Първоначалният план предвиждаше селище за 13 000 семейства. За щастие „Скидмор, Оуингс и Мерил“ имаха опит в бързо построяване на сглобяеми къщи. Те бяха създали един тип, наречен „цеместо“, при който се използваха готови азбесто-циментови панели. Къщите бяха компактни, едноетажни, с широки прозорци, камина и климатична инсталация. Въпреки че военновременните ограничения правеха някои материали дефицитни, циментът и азбестът не бяха сред тях.
Партньорите не знаеха колко супермаркета, домакински магазини и бръснарници са необходими на 30 000 жители. В справочниците нямаше правила за оптимално разположение на училища, аптеки и противопожарни служби. Архитектите на фирмата преровиха цялата литература и се съветваха с много специалисти, за да успеят да предвидят оптималната схема.
Скидмор и Оуингс прекараха последните часове да нанасят поправки в окончателния план. На сутринта те го нарамиха триумфално, но когато се опитаха да го изнесат от бюрото, установиха, че той не може да се побере в асансьора. След отчаяни и унизителни усилия, продължили цял час, те се отказаха и планът слезе до партера, покачен върху асансьорната кабина.
Военните веднага го одобриха.
— Кога можете да изпратите екип на терена, за да започне работа? — попитаха те.
— Веднага — отговориха проектантите, — стига да знаем къде!
Представителите на отдел „Манхатън“ отново отказаха да разкрият местоположението на градчето. Накрая се стигна до компромис. Джон Мерил и шестима архитекти трябваше да се явят на пенсилванската гара в точно определен час. Там щяха да получат билетите си в запечатани пликове с номера на влака, означен върху тях. Едва след като се качиха на влака и отвориха пликовете, архитектите научиха, че пътуват за Ноксвил, Тенеси.
С пристигането си на следващия ден те бяха посрещнати от полковник Никълс, който им даде допълнителни указания и ги изпрати за Оук Ридж. Там завариха булдозерите и багерите на „Стоун и Уебстър“ да изравняват някои участъци на терена. Мерил си организира нещо като бюро в задната част на един гараж и тръгна да оглежда участъка. Първата му работа беше да очертае пътищата в съответствие с предварителната скица на мястото, съставена от „Стоун и Уебстър“. Трябваше да огледа всички трасета пеша, за да предвиди евентуалните топографски особености на терена.
Строгите правила за секретност, установени в проект „Манхатън“, създадоха някои проблеми и на архитектите. Те научиха, че нямат право да пишат на семействата си. Писмата им се поставяха в големи пликове и се изпращаха на адреса на фирмата в Ню Йорк. Там една посветена в тайните секретарка ги поставяше в нови пликове с нюйоркско пощенско клеймо и ги препращаше на семействата. Не един архитект има по-късно мъчителни обяснения с подозрителната си съпруга…