Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
„Като признание за това, че дълги години е бил «работният кон в задния двор» на «Карбайд», пишело в една статия в «Кемикъл енд Енджиниъринг Нюз», през 1939 г. Рафърти бе назначен за вицепрезидент на корпорацията «Юниън Карбайд енд Карбон», от която произлизат всички подразделения на «Карбайд». Това назначение не можа да опровергае впечатлението, че в «Юниън Карбайд» и нейните филиали работят поне 100 души, носещи името Джеймс Рафърти.“
Роден в Чикаго, Джеймс е едно от осемте деца на бедно ирландско семейство. Имал желание да стане свещеник или адвокат и бил доста напреднал в латински и гръцки, когато внезапно се насочва към химия и инженерство. Завършва Технологичния институт „Луис“, работи в продължение на 8 години в една комунална фирма и постъпва в „Линде Еър“ през същата година, когато фирмата става поделение на „Юниън Карбайд“. Като ръководител с изключителна енергия и поглед в бъдещето, Рафърти допринася много за появяването и бурното развитие на една нова индустрия в Америка — производството на синтетични материали от петрол, вместо от въглища, както било преди това. В своята област Рафърти е един от „великите отци на химичната индустрия“. За него с думата синтетично се означава нещо ценно — материал, създаден за определена цел, човешко изделие с качества, превишаващи тези на естествените материали.
Когато Лесли Гроувс бе въведен в облицования с дъб кабинет на Рафърти, двамата мъже веднага се харесаха. Гроувс разбра, че пред себе си има деен човек, ефикасен и пробивен. От своя страна Рафърти твърдо вярваше в американската система на свободно предприемачество и беше убеден, че промишлеността трябва да участва във военното усилие на страната. На генерала не му беше трудно да го убеди колко важно е корпорацията да подпомогне проекта „Манхатън“. „Американската химична промишленост — обичаше да казва Рафърти, — се възползва от стимулиращата атмосфера на системата на свободното предприемачество. При посещенията си в Европа съм имал възможност да сравнявам тяхната индустрия с нашата. Убеден съм, че благополучието и сигурността на една нация са в пряка зависимост от развитието и успехите на промишлеността.“ Рафърти беше впечатлен от искрената убедителност на Гроувс и обеща да обсъди въпроса с шефовете на онези поделения на „Карбайд“, които могат да помогнат.
На втората среща след няколко дни Гроувс беше придружен от полковниците Маршал и Никълс. Край Рафърти седяха най-видните хора на „Карбайд“ — Уилям Барет, Фред Хагерсън и Бенджамин О’Шей, а също и двамата му помощници Джордж Фелбек и Лайман Блис. Босовете на „Карбайд“ изслушаха двамата военни инженери, след което им зададоха няколко технически въпроси. Този следобед Гроувс беше особено убедителен и напрежението в залата се покачи силно. Представителите на „Карбайд“ чувстваха, че задачата е изключително важна. Като инженери те инстинктивно биха били против замесването в проекта „Манхатън“, защото от пръв поглед си личеше, че той е нереализуем. Едновременно с това знаеха много добре, че корпорацията им не бива да отказва помощта си. Както Рафърти, така и Блис бяха препоръчали да се приеме предложението, въпреки съпротивата на някои от най-добрите експерти на компанията. За по-малко от час „Карбайд“ прие и подписа договор да поеме оперативното управление на газово-дифузионния завод и да произведе някои от неговите съставни части.
— Бях слисан — сподели по-късно Блис с генерала. — Мислех, че ще ви изхвърлят, а те стояха през цялото време със зяпнали уста и дума не обелиха.
Първият инструктаж на шефовете на „Карбайд“ беше извършен от учените от Колумбийския университет и експертите на „Келекс“ на 1 март в залата на акционерите в офисите на „Карбайд“ на Медисън Авеню. Гроувс пристигна с Маршал, Никълс и Стауърс, които отговаряха за газовата дифузия в отдел „Манхатън“, а Рафърти доведе десетте водещи експерти и ръководители на компанията.
Дънинг, Кийт, Юри и Бенедикт подробно описаха гигантския завод в Оук Ридж. Те много уплашиха шефовете и специалистите на компанията, които почнаха да се чудят дали да не се откажат от договора. Това, безспорно, беше най-нереалистичният проект, разглеждан някога от тях. Когато разбраха, че газово-дифузионната каскада се състои от 3 000 стъпала, те се убедиха, че и най-големите им страхове са напълно оправдани. Това беше направо неосъществимо!
През това време Рафърти беше избързал и вече организираше ядрото на екипа, който ще поеме новото начинание на „Карбайд“. Лайман Блис, негов добър приятел и колега, известен със способностите си на дипломат и на съветник, щеше да бъде личният му помощник по всички въпроси, свързани с проекта. Доктор Джордж Фелбек, един от най-енергичните инженери на компанията, поемаше ръководството на цялата операция. От този момент Фелбек щеше да играе водеща роля в развитието на газово-дифузионния завод.