Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Мордред отново нарисува въпросителен знак във въздуха.
Усмивката на Уолтър окончателно се стопи.
— Какво искам в действителност ли? Това ли ме питаш? Бебето кимна утвърдително.
— Целта ми изобщо не е Тъмната кула, ако искаш да знаеш истината, а Роланд — Роланд, който не излиза от главата и сърцето ми. Искам той да умре. Тонът на мъжа бе хладен и безизразен, — За всички дълги и прашни левги, през които ме преследва, за всички неприятности, които ми причини; и за Червения крал — истинския Червен крал, ако разбираш какво искам да кажа… За упорството, с което продължи по пътя си, и задето не се отказа от Кулата, каквито и препятствия да се появяваха на пътя му, но най-вече за смъртта на майка му, която обичах някога… — той понижи глас — … или поне чуках. Както и да е, той беше този, който я уби. Каквато и роля да изиграх аз или Рия от Кьос в тази работа, именно момчето сложи край на живота й с проклетите си револвери, бавнозагряващия си мозък и бързите си ръце.
Мордред го слушаше внимателно.
— Що се отнася до края на вселената… — продължи Уолтър след малко, — ще кажа тъй — нека настъпи — сред лед, огън и мрак. Какво изобщо е направила вселената за мен, че да се грижа за благото й? Знам само едно — Роланд от Гилеад живя прекалено дълго и аз искам този кучи син да легне в земята. Заедно с всички онези, които изтегли.
За трети и последен път Мордред нарисува въпросителния знак във въздуха.
— Останала е една-единствена функционираща врата, която води оттук до онзи девар-той, млади господарю. Вълците също я използват… по-точно казано, използваха я, защото според мен вече извършиха последния си набег. Роланд и приятелите му също са минали през нея, но това изобщо не трябва да ни притеснява — когато се озоват от другата страна, ще имат прекалено много грижи, а и току-виж се сблъскат с твърде горещо посрещане! Нищо чудно и ние да ги довършим, докато вниманието им е погълнато от Разрушителите, Отрочетата на Родърик и стражите. Какво ще кажеш за това, а?
Пеленачето кимна решително, след което отвори уста и засмука розовите си пръстчета.
— Да — каза мъжът с мозъчната шапка, а усмивката му отново проблесна. Много добре знам, че си гладен. Обаче съм уверен, че ще можем да ти намерим нещо много по-добро от разните му там плъхове и недорасли рунтавелковци. Прав ли съм?
Мордред отново кимна. Беше абсолютно сигурен в това.
— Да изиграя ли ролята на доброто татенце и да ти потърся кльопачка? — попита Уолтър. — Тогава няма да се налага да се превръщаш в паяк. Бррррр! Трябва да ти призная, че в другия ги облик никой няма да те заобича, да не говорим, че едва ли изобщо ще те хареса!
Бебето вече протягаше ръчички към него.
— Няма да ме наакаш, нали? — попита с небрежен тон някогашният придворен чародей, спирайки се на половината път до стола. Ръката му се плъзна в джоба и Мордред осъзна, че коварното копеле криеше нещо от него — очевидно по някакъв начин посетителят му бе разбрал, че „мозъчната шапка“ не работи, и сега възнамеряваше да използва пистолета.
ТРИ
Съдейки по всичко, Мордред Дисчейн бе надценил Уолтър о’ Дим, ала нима това не е една от характерните черти на младостта, която впоследствие се оказва особено важна за оцеляването? И най-тривиалните фокуси на най-несръчния илюзионист изглеждат като истински чудеса в ококорените очи на невръстните му зрители. Уолтър дълго време не осъзнаваше какво се случва, ала да не забравяме, че все пак принадлежеше към породата на тези, които излизат сухи от водата при всевъзможни критични ситуации, истина ви казвам, и когато прозрението го осени, реакцията му беше мигновена.
Има една приказка — „слон в хола“, която добре изразява какво означава да живееш с наркоман, алкохолик или психопат. Хората извън тези взаимоотношения често питат: „Как можахте да не вземете никакви мерки през всичките тези години? Не видяхте ли слона в хола?“ Почти всеки, който живее при по-нормални обстоятелства, не може да разбере отговора, който в повечето случаи гласи: „Съжалявам, но беше там, когато се нанесох. Не знаех, че е слон; взех го за част от мебелировката.“ Макар и рядко, при някои хора — при късметлиите — идва момент на просветление, когато те внезапно съзират разликата. Този миг настъпи и за Уолтър. Малко късничко наистина, но по-добре късно, отколкото никога.
„Няма да ме наакаш, нали?“ — това бе въпросът, който зададе, а прозрението го връхлетя между „наакаш“ и „нали“. Тогава разбра, че в къщата му е влизал натрапник… и през цялото време е тършувал из нещата му. И този нашественик не беше някакво си бебенце, а върлинест младеж с пъпчива кожа и тъп, любопитен поглед. Това навярно бе най-добрият и правдив образ, с който Уолтър можеше да си представи Мордред Дисчейн; проникнал с взлом тийнейджър, който се бе надрусан с някакъв почистващ препарат в аерозолна опаковка.