Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Вече бе твърде късно.
Писателят беше имал избор и Уолтър добре знаеше това — тогава той беше в Le Casse Roi Russe и бе надзърнал в кристалната сфера, която Червеният дъртофелник тогава все още притежаваше (макар че сега без съмнение магическото кълбо се търкаляше забравено в някой ъгъл). През лятото на 1997 Кинг вече знаеше историята за Вълците, близнаците и летящите чинии, наречени оризии… ала не му се искаше да се нагърбва с такава тежка работа. Ето защо вместо с нея се захвана с книга, състояща се от взаимосвързани разкази, наречена „Сърца в Атлантида“, и даже в настоящия момент авторът киснеше в дома си на Търтълбек Лейн (където нито веднъж не бе видял дори един пришълец) и прахосваше последните мигове от живота си, пишейки за мира, любовта и Виетнам. Не можеше да се отрече, че един от персонажите в книгата, на която се падаше честта да бъде последната творба на сай Кинг, щеше да изиграе определена роля в историята на Тъмната кула, но този господин — дъртак, чийто мозък имаше удивителни способности — вече никога нямаше да може да произнесе наистина важни слова, тъй като писателят го бе лишил от тази възможност. Прекрасно, нали?
В единствения свят, който наистина имаше значение, ключовия свят, където времето не може да се върне назад и където няма втори шанс (право думам), датата беше 12 юни 1999 година. На писателя му оставаха по-малко от двеста часа живот.
Уолтър о’ Дим знаеше, че трябваше да побърза, за да достигне до Тъмната кула, защото времето (също като обмяната на веществата на някои паяци) течеше много по-бързо и енергично в този свят. Добре тогава, да кажем пет дни. Максимум пет и половина. Разполагаше с толкова време, за да се добере до Кулата с отрязаната пета на Мордред Дисчейн в торбата си, тази с пурпурния белег… да отвори вратата в подножието и да изкачи шепнещите стъпала… да мине покрай заключения Червен крал…
Ех, ако можеше да намери транспортно средство… или врата, която да го отведе директно там…
Дали не беше прекалено късно, за да стане Всеобщ Бог?
Навярно не. Защо пък да не опита?
Уолтър о’ Дим бе странствал дълго по света и се бе подвизавал под стотици имена, ала заветната му цел винаги е била Кулата. Също като Роланд той искаше да изкачи многобройните й стъпала и да види кой живее на върха й. Ако там изобщо живееше нещо.
Той не принадлежеше към нито един от култовете, групировките, религиите и сектите, появили се в смутните години, откакто Кулата бе започнала да се клати, макар че носеше сигулите им, когато това го устройваше. Времето, което бе прекарал в служба на Пурпурния крал, бе отминало, както бяха отминали и годините, през които бе служил на Джон Фарсън Добрия, който бе потопил Гилеад, последния бастион на цивилизацията, в океан от кръв и убийства. Уолтър също бе извършил множество убийства през дългото си почти безсмъртно съществуване. Той бе станал свидетел на гибелта на това, което смяташе за последния ка-тет на Роланд, на билото на Джерико Хил. Свидетел?!? Каква невиждана скромност, богове и риби! Под името Рудин Филаро той се бе сражавал в тази битка, с лице, изрисувано в синьо, беше надавал бойни викове и се бе хвърлял в атака заедно с другите вонящи варвари, като собственоръчно беше сразил Кътбърт Алгуд, изпращайки стрела в окото му. Ала дори тогава той нито за миг не бе отделял взор от Кулата. И сигурно заради това проклетият стрелец — когато слънцето залезе, Роланд от Гилеад беше единственият оцелял — бе успял да избяга, скривайки се на дъното на каруцата, извозваща труповете, след което се беше измъкнал от купчината мъртъвци на зазоряване, малко преди да я превърнат в погребална клада.
Уолтър бе видял Роланд няколко години по-рано — в баронството Меджис, — където за малко го беше изтървал (беше поверил тази отговорна задача на Елдред Джонас — онзи с треперещия глас и дългата сива коса, за което Джонас бе платил с живота си). Тогава Кралят му рече, че още не са приключили с Роланд, че Стрелеца само щеше да ускори процеса, който вече бе започнал, и накрая щеше собственоръчно да предизвика рухването на онова, което искаше толкова много да спаси. Уолтър започна да му вярва едва когато попадна в пустинята Мохейн и откри, че по следите му се движи онзи същият стрелец, когото познаваше от едно време, само дето годинките му бяха започнали да си личат, а появата на Мия го убеди окончателно в това — все пак ничията дъщеря изпълни мрачното древно пророчество, давайки живот на сина на Пурпурния крал. Естествено, сега вече нямаше никаква полза от Червения дъртофелник, но дори когато беше заключен зад стените на Кулата и своето безумие, той — то — си оставаше много опасен.