Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Сега, езика, моля.
Уолтър сграбчи езика си с ръка и дръпна, но успя да го разкъса само частично. Върхът му беше твърде хлъзгав. Щеше да заплаче от мъка и безсилна злоба, ако кървящите ями, където преди се намираха очите му, можеха да произведат сълзи.
Отново посегна към езика си, ала явно паякът беше прекалено гладен, за да чака.
— Наведи се! Изплези се добре, все едно ще ближеш путката на своята любима. Бързо, в името на баща ти! Мордред умира от глад!
Слепият мъж, който напълно осъзнаваше какво се случва с него, се опита да се противопостави на този нов кошмар, ала усилията му се увенчаха със същия успех както и преди. Той се наклони напред, подпирайки длани на коленете си, и кървящият му език се подаде между устните му, треперейки неудържимо, докато разкъсаните мускулите в основата му се опитваха да го удържат. Ужасният стържещ звук се повтори отново, когато предните крайници на паяка задраскаха по предницата на дънките, впивайки се още по-свирепо в здравата материя. Главогръдът на чудовището се надигна и слузестите му челюсти се затвориха около езика на жертвата; то го засмука, все едно беше близалка, за една или две блажени секунди, след което изведнъж го откъсна с едно-единствено рязко движение. Уолтър — сега не само сляп, но и ням — изрева гърлено от нечовешката болка и се строполи възнак на земята, притиснал длани към обезобразеното си лице, докато се въртеше като обезумял върху сивите плочки, изпъстрени с алени петна.
Мордред захапа стръвно парчето месо в устата си. Бликна кръв и съществото изпадна в такъв възторг, че временно забрави за всичко друго. Уолтър се беше завъртял на една страна и ръцете му шареха трескаво по пода, търсейки бленуваните стълби; нещо вътре в него крещеше, че не трябва да се предава, че трябва на всяка цена да се опита да избяга от чудовището, което го изяждаше жив.
След като веднъж вече бе усетил вкуса на кръвта, Мордред внезапно загуби всякакъв интерес към встъпителната част. Сега всичките му мисли се бяха слели в едно: яж! Той се нахвърли върху Рандал Флаг, Уолтър о’ Дим, Уолтър Падик и така нататък. Последваха още писъци, но не бяха много. Скоро след това отдавнашният враг на Роланд престана да съществува.
ШЕСТ
Този мъж бе полубезсмъртен (това звучи почти толкова глупаво като „най-уникален“) и може би поради това се оказа легендарно угощение. След като се натъпка до пръсване, Мордред внезапно почувства силно гадене, ала го овладя, както направи и със следващото си желание — да се превърне в бебе и да поспи.
Ако наистина възнамеряваше да намери вратата, за която му бе говорил Уолтър, трябваше да тръгне още сега — в тази си форма, която му позволяваше да се движи с прилична скорост. Ето защо, без дори да удостои с поглед изсъхналия труп зад себе си, малкият крал пъргаво скочи на първото стъпало и се заспуска по стълбата. Тя го отведе до вонящ на урина проход, който най-вероятно бе изсечен в пустинната скала.
Всички знания на Уолтър — поне хиляда и петстотин години житейски опит — в момента се намираха в мозъка на Мордред.
Следите на човека в черно го отведоха до изоставена асансьорна шахта. Паякът се пъхна в кабината и натисна бутона за „нагоре“ със заострения си нокът, ала не се случи нищо, ако не броим изтормозеното бръмчене, което се чуваше над главата му, и мириса на пържена кожа за обувки, излъчващ се от контролния панел. Членестоногото пропълзя по стената на кабината, отвори люка на тавана и се провря навън. Това, че трябваше да се провира, ни най-малко не го изненада — вече бе станал доста по-едър.
Той се заизкачва по кабела,
(вижте, вижте! паяче пълзи по олука)
докато не стигна до вратата, откъдето, както му показаха сетивата, бе минал Уолтър, за да влезе в асансьора и да се отправи на последната си мисия. Двайсет минути по-късно (все още преливащ от енергията, която му даде възхитителната кръв на жертвата му), той стисна до мястото, където дирята на човека в черно се разделяше. Това можеше да го постави в задънена улица — в много отношения седмокракото създание си оставаше дете, — но към едната от следите се присъединяваше мирисът на другите и Мордред тръгна в тази посока; оттук бяха минали Роланд и неговият ка-тет. Навярно Уолтър ги бе следвал известно време, след което се беше върнал да открие кралския син. Да открие съдбата си.
След още двайсет минути Мордред достигна до врата, отбелязана не с надпис, а със сигул, значението на който му беше пределно ясно: