Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
И този натрапник беше бърникал из главата му през цялото това време! Господи, как не бе могъл да забележи това? Пъпчивият юноша дори не се опитваше да се скрие; обикаляше насам-натам със зяпнала уста и разглеждаше всичко.
Плановете му да вземе Мордред със себе си, да го използва, за да се отърве от Роланд (ако стражите на онзи девар-той не го убиеха преди това), след което да убие малкото копеленце и да отреже безценната му лява пета — рухнаха в един миг. В следващата секунда в главата му съзря нов план, най-простият от всички. „Не трябва да му позволявам да разбере, че знам всичко. Един изстрел — това е най-големият риск, който мога да поема, и то само защото трябва да го направя. После бягам. Ако го убия, добре. А ако не успея, сигурно ще умре от глад, преди…“
Внезапно Уолтър осъзна, че ръката му се е вцепенила. Четирите му пръста продължаваха да стискат дръжката на пистолета в джоба на анорака му, но се бяха превърнали в камък. Петият се намираше на милиметри от спусъка, ала и той бе изгубил способността да се движи. Все едно го бяха погребали в бетон. В този момент мъжът, наричащ се Рандал Флаг, за пръв път видя светещата жица. Тя се появи от розовата устичка на бебето, седящо на стола, проточи се през стаята, блещукайки под светлината на лампите, и накрая се омота около тялото му на нивото на гърдите му, приклещвайки ръцете му. Мъжът осъзнаваше, че жицата всъщност не съществуваше… ала в същото време тя беше там.
Бе напълно обездвижен.
ЧЕТИРИ
Мордред не можеше да види светещата жица, навярно защото не беше чел романа „Потъването на кораба“ от Ричард Адамс. Обаче бе имал възможността да проучи съзнанието на Сузана и това, което видя сега, му заприлича до голяма степен на нейния Коган. Само дето вместо циферблати с надписи „МЪНИЧЕ“ и „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“ пред погледа му се разкриха такива, които контролират двигателните функции (Мордред веднага го завъртя в положение „ИЗКЛЮЧЕНО“), мисловните процеси и мотивацията. Без съмнение устройството беше доста по-сложно от онова в главата на мъничкия рунтавелко — там имаше само две-три лостчета, — но пак бе доста лесно за управление.
Единственият проблем се състоеше в това, че беше бебе.
Проклето бебе, което не можеше да слезе от тъпия стол.
Ако наистина възнамеряваше да превърне този ходещ деликатес в апетитни хапки, трябваше да действа бързо.
ПЕТ
Уолтър о’ Дим си каза, че изобщо не е толкова стар, че да стане прекалено доверчив — просто бе подценил малкото чудовище, осланяйки се не на знанията си за него, а на това, което виждаше. Същевременно бе имунизиран срещу така свойствената за младостта парализираща паника, което му даваше възможността да обмисли трезво ситуацията.
„Ако иска да направи нещо друго, освен да стои на стола си и да ме зяпа с бебешките си зъркели, ще трябва да се преобрази. А когато започне трансформацията му, контролът му над мен ще отслабне. И това ще бъде моят шанс. Не е много, но е единственото, което ми остава.“
В този миг той видя как по тялото на бебето пробягва ярка червена светлина — от главата до върха на миниатюрните пръстчета на краката му. Пухкавото розово телце на коварния ба-боу започна да потъмнява и да се подува, а от торса му се подадоха изкривени и дълги крайници. В същата секунда светещата жица, излизаща от устата на пеленачето, сякаш се разтвори във въздуха, а заедно с нея изчезна и примката, държаща го в плен.
„Няма време дори за един-единствен изстрел, не и сега. Бягай. Бягай от него… от тази твар. Това е единственото, което можеш да направиш. Изобщо не трябваше да идваш тук. Позволи на омразата, която изпитваш към стрелеца, да те заслепи, но навярно все още не е твърде къс…“
Той се обърна към стълбата в пода, докато в главата му стремително препускаха тези мисли, и тъкмо щеше да стъпи на първото стъпало, когато светещата струна се появи отново… само че този път се уви не около гърдите му, а около врата му — като гарота.
Уолтър се завъртя рязко на сто и осемдесет градуса, докато хриптеше, дишаше тежко и бълваше слюнка, и изведнъж усети как примката около шията му разхлаби мъничко хватката си. В същото време невидима ръка се плъзна по челото му и отметна качулката от главата му. Той винаги ходеше с качулка, стига да имаше подобна възможност; в провинциите на юг от Гарлан го знаеха като Уолтър Ходжи. Последната дума имаше две значения: мрачен и качулка. Нима тази конкретна качулка (беше я взел от една изоставена къща в градчето Френч Ландинг в щата Уисконсин) никак не му беше помогнала, така ли?