Тъмната кула

— Защото, ако приличаш на баща си — на червения си баща, — значи умствените ги способности надхвърлят обикновената комуникация. — Мъжът с анорака се изхили. Не искаше Мордред да разбере, че се боеше. Навярно се мъчеше да убеди и себе си, че не се бои и че е дошъл тук по собствена воля. Дори и да беше така, това нямаше никакво значение за младенеца, както не го интересуваха и плановете, които клокочеха в главата на непознатия като вряща супа. Дали този мъж наистина вярваше, че „мозъчната шапка“ скрива мислите му? Мордред се вгледа по-внимателно, надзърна по-дълбоко и видя, че отговорът на този въпрос е „да“. Много удобно.

— Както и да е, вярвам, че малко предпазливост никога не е излишна. Предпазливостта винаги е най-мъдрата тактика — как иначе щях да оцелея след разгрома на Фарсън и падението на Гилеад? Не бих искал да влезеш в главата ми и да ме накараш да скоча от някоя висока сграда, нали разбираш? Всъщност защо изобщо би го направил? Имаш нужда от мен, особено след като тази кофа с болтове спря да дрънка и ти си просто едно ба-боу, което не може да завърже собствените си пелени около дрисливото си дупе!

Непознатият — който изобщо не беше непознат — се засмя. Мордред седеше на стола и го наблюдаваше. На едната буза на бебето се виждаше розова резка, защото бе заспало с ръчичка, притисната към мъничкото му лице.

— Мисля, че можем да общуваме добре, ако аз говоря, а ти кимаш за „да“ и поклащаш глава за „не“ — продължи новодошлият. — Ако не разбираш нещо, потропай по стола си. Доста просто, нали? Съгласен ли си?

Мордред кимна. Пронизващият поглед на тези сини очи действаше изнервящо на мъжа — tres изнервящо, — ала той се опита да не го покаже. Отново се запита дали идването тук беше правилно решение, но се движеше по следите на Мия още откакто бе забременяла. Да, играта наистина бе опасна, ала сега имаше само две същества, които можеха да отключат вратата в подножието на Кулата, преди тя да е рухнала… което щеше да стане съвсем скоро, защото на писателя му оставаха броени дни живот в този свят и последните книги за Кулата — три на брой — щяха да останат ненаписани. В последната, която бе написана в този ключов свят, ка-тетът на Роланд беше прогонил сай Рандал Флаг от призрачния Зелен дворец на междущатската магистрала — палат, който бе заприличал на Еди, Сузана и Джейк на Замъка на великия и страшен Оз (или Оз Зеленият крал, ако така ви е угодно). Тогава почти бяха успели да убият стария познайник на Роланд — Уолтър о’ Дим, — довеждайки събитията до нещо, което доста хора без съмнение щяха да сметнат за щастлив край. Ала след шестстотинте страници на „Магьосникът“ Стивън Кинг не бе написал и една дума за Роланд и Тъмната кула… и ето това според Уолтър беше наистина щастлив край. Жителите на Кала Брин Стърджис, тъпоумните деца, Мия и нейното мъниче — всички тези неща все още дремеха в зародишно състояние в подсъзнанието на писателя, подобно на безжизнени създания, заключени зад неоткрита врата. А сега вече, както смяташе Уолтър, беше прекалено късно да бъдат освободени. Колкото и бързо да бе писал Кинг през своята кариера — безспорно талантлив писател, който се бе превърнал в непретенциозен (но богат) уличен художник, нещо като Алджернън Суинбърн23 на прозата, ако ви е угодно, — сега не би успял да натрака и първите петстотин страници от книгите, които му оставаха, дори да работеше денонощно… защото времето му изтичаше.