Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Сигурно се питаш защо съм тук, а не се занимавам с делата на баща ти — попита мъжът с анорака. — Така ли е?
Мордред пет пари не даваше за това, ала все пак кимна. Червата му къркореха.
— В интерес на истината аз дойдох именно заради неговите дела — рече Уолтър и на лицето му се изписа най-очарователната му усмивка (е, ослепителният й блясък бе малко развален от фъстъченото масло, полепнало по зъбите му). Едно време сигурно е знаел, че всяко изречение, започващо с фразата „в интерес на истината“, почти винаги съдържа лъжа. Ала вече бе забравил това. Беше прекалено стар. Прекалено самонадеян. Прекалено глупав, за да си спомни. Е, не можеше да се отрече, че проявяваше известна предпазливост — със сигурност усещаше силата на детето, но дали усещаше, че то бърника в главата му? Определено не. Навярно смяташе, че съществото, криещо се зад бебешкия облик, е могъщо, но не чак толкова.
Уолтър се приведе, присвивайки колене.
— Твоят Червен баща е… — започна той — ами, честно казано, никак не е добре. Убеден съм, че това е следствие от дългото време, прекарано в непосредствена близост до Кулата, а също така и от обстоятелството, че е мислил прекалено много за нея. Както и да е, на теб се пада честта да довършиш започнатото от него. Именно поради тази причина дойдох тук — за да ти помогна в това.
Мордред кимна, сякаш бе доволен от чутото. И наистина беше доволен. Но, ох, колко беше гладен само!
— Може би се чудиш как проникнах в това уж защитено от всички страни помещение? — продължи Уолтър. — В интерес на истината аз помагах при построяването на тази станция — в отдавнашното отдавна, както би се изразил Роланд.
Отново същата фраза, по-очевидна и от намигване.
Беше прибрал пистолета в левия джоб на анорака си. Сега бръкна в десния и извади някакво приспособление с размерите на цигарена кутия, издърпа сребристата антена, след което натисна някакъв бутон. Част от облицования със сиви плочки под се спусна надолу, разкривайки стълба. Мордред кимна. Уолтър — или Рандал Флаг, както сега се наричаше — наистина бе излязъл от пода. Добър фокус, ала да не забравяме, че едно време този мъж бе служил на бащата на Роланд — Стивън — като придворен чародей под името Мартен. Този Уолтър о’ Дим действително имаше множество лица и имена, ала далеч не беше толкова умен, колкото си мислеше. Сега на сина на Краля му оставаше да узнае само едно — как Роланд и приятелите му се бяха измъкнали оттук. И дори нямаше нужда да се рови в съзнанието на посетителя си, за да го разбере — трябваше само да тръгне обратно по пътя, по който бе дошъл този глупак.
Преди това обаче…
Усмивката на Уолтър позагуби блясъка си.
— Казахте ли нещо, сир? — Рандал Флаг неочаквано стана необичайно вежлив. — Стори ми се, че чух гласа ви в съзнанието си.
Бебето поклати глава. Кой може да изглежда по-невинен от едно бебе? Нима лицата на новородените не са самото олицетворение на простодушието и невинността?
— Ще те взема с мен и ще тръгнем след тях, ако искаш — каза Уолтър. — Какъв отбор само ще бъдем! Те възнамеряват да отидат в онзи девар-той в Тъндърклап, за да освободят Разрушителите. Вече съм обещал да се срещна с баща ти — с Белия ти баща — и неговия ка-тет, в случай че продължат по пътя си, и смятам да спазя обещанието си. Защото, чуй ме добре, Мордред, Стрелеца Роланд Дисчейн се възправя срещу мен при всеки мой ход и аз нямам намерение да търпя повече това. Няма да търпя! Чуваш ли? — Гласът му беше станал писклив от ярост.
Младенецът кимна невинно, а красивите му бебешки очи се ококориха широко — от страх, удивление, а може би и от двете едновременно. Уолтър о’ Дим вече бе паднал съвсем ниско в очите му и сега единственият въпрос беше кога да приключи с него — незабавно или по-късно? Страшно му се искаше да яде, но си помисли, че може да потърпи още мъничко. Имаше нещо неустоимо в това да наблюдава как този глупак забива с такъв плам последните пирони в собствения си ковчег.