Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Въпросът беше дали да я отвори сега, или да изчака. Детското нетърпение пламенно настояваше за първото, докато зрялата разсъдливост подкрепяше второто. Чудовищният му апетит бе заситен и известно време нямаше да мисли за храна, особено ако се преобразеше в човек за малко. Пък и откъде можеше да знае, че Роланд и другарите му не го чакат от другата страна на вратата? Тези стрелци бяха нечовешко бързи и като нищо можеше да загине под вражеския им огън.
Можеше да почака; не изпитваше никаква необходимост да отваря вратата, като изключим детинския му стремеж да получи всичко, и то веднага. Ненавистта у пето не гореше с такива буйни пламъци както при Уолтър. Собствените му чувства бяха доста по-сложни и в тях намираха място тъгата, самотата и — да, по-добре да го признае любовта. Мордред предполагаше, че за известно време можеше да се наслади на тази меланхолия. Беше сигурен, че от другата страна на вратата щеше да има предостатъчно храна, така че нямаше да остане гладен. Щеше да яде, да расте и да наблюдава. Да наблюдава баща си, сестрата си майка и своите ка-братя Еди и Джейк. Щеше да наблюдава как вдигат бивак през нощта, как запалват огън и се разполагат в кръг около него. Щеше да ги наблюдава от своето място, което беше винаги извън който и да е кръг. Вероятно щяха да почувстват присъствието му навярно щяха да започнат да се оглеждат разтревожено в нощта, питайки се какво ли се крие в мрака.
Той се приближи до вратата, надигна главогръда си и задраска по повърхността й с предните си крайници. Жалко, че нямаше шпионка. Сигурно можеше да я отвори още сега, без да се подлага на опасност. Какво беше казал Уолтър? Че ка-тетът на Роланд възнамерява да освободи Разрушителите, каквото и да представляваха те (навярно в съзнанието на някогашния придворен чародей имаше отговор на този въпрос, ала засега Мордред нямаше намерение да го търси).
„Когато се озоват от другата страна, ще имат прекалено много грижи, а и току-виж се сблъскат с твърде горещо посрещане!“
Ами ако Роланд и дечицата му намереха смъртта си от другата страна? Ако попаднеха в засада? Паякът си каза, че веднага би разбрал за това. Щеше да усети смъртта им като лъчетръс в главата си.
Какъвто и да беше случаят, спокойно можеше да почака, преди да се промъкне през вратата, маркирана с гръмотевичния облак и мълнията. А когато я преминеше? Ами тогава щеше да ги намери. Да подслушва съвещанията им. Да ги наблюдава — без значение дали са будни или спят. Най-много щеше да внимава с този, когото Уолтър бе нарекъл Белия му баща. Ако мъжът с мозъчната шапка беше прав за лудостта на Пурпурния крал, значи това беше единственият истински баща, който му бе останал.
А дотогава…
„Дотогава може малко да поспинкам.“
Паякът пропълзя по стената на голямата зала, от чийто таван висяха множество големи предмети, и си изплете паяжина. Когато се намести в нея обаче, вече беше в облика на бебе — голичко, розово ба-боу с вид на едногодишно момченце, заспало надолу с главата, високо над хищниците, които можеха да дойдат на лов по тези места.
Четвърта глава
Вратата към Тъндърклап
ЕДНО
Когато четиримата пътешественици се събудиха (Роланд беше първият, който отвори очи; точно след шест часа), завариха още сандвичи на покрития с кърпа поднос, както и допълнително количество напитки. От домашния помощник обаче нямаше и помен.
— Добре, стига толкова — каза Стрелеца, след като повикаха Найджъл за трети път. — Той ни каза, че времето му изтича; явно, докато сме спали, е изтекло съвсем.
— Той вършеше нещо, което не искаше да върши — отбеляза Джейк. Лицето му изглеждаше бледо, а очите му — зачервени и подпухнали. От недоспиване, помисли си Роланд, след което се удиви на собствената си глупост. Момчето беше плакало за татко Калахан.
— Какво? — попита Ед, докато премяташе торбата си през рамо и вдигаше Сузана на гърба си. — За кого? И защо?
— Не знам — отвърна Джейк. — Той не искаше да разбера, а не ми се струваше редно да надничам в главата му. Знам, че е само един робот, но с този приятен глас и изискани маниери ми изглеждаше нещо повече.
— Това са скрупули, които трябва да преодолееш — каза му Роланд, стараейки се да бъде максимално деликатен.
— Тежа ли ти много, скъпи? — весело попита Сузана, обръщайки се към Еди. — Или май трябва да попитам: „Много ли ти липсва добрата стара инвалидна количка?“ Да не говорим за онзи хамут от еленова кожа.