Тъмната кула

Уолтър изобщо не подозираше, че в него още гори смътна искрица надежда за спасение, дори когато това отвратително създание се надигна пред него, гледайки го лакомо с изпъкналите си очи, а лигите капеха от грозната му паст, до момента, в който чу за пръв път от хиляда години името, на което отговаряше момчето от онази ферма в Делейн: Уолтър Падик. Уолтър, син на Сам Мелничаря от баронство Истар’д. Той бе избягал от стопанството на тринайсетгодишна възраст и година по-късно бе изнасилен анално от друг бродяга, ала бе устоял на изкушението да се върне вкъщи. Вместо това бе поел към съдбата си.

Уолтър Падик.

Когато чу това име, мъжът, който понякога се наричаше Мартен, Ричард Фанин, Рудин Филаро и Рандал Флаг (и с множество други имена), изостави всички свои надежди, с изключение на една-единствена — да умре достойно.

— Гладен съм, Мордред е много гладен. Направо умирам от глад — прогърмя отново безжалостният глас в главата му, глас, който се вливаше в него по светещата жица, сътворена от волята на малкия крал. — Но ще похапна както си му е редът, започвайки с предястие. Очите ти. Дай ми ги.

Уолтър се съпротивляваше с всички сили, ала ефектът беше нулев. Жицата беше прекалено здрава. Гой видя как ръцете му се издигат във въздуха и се спират пред лицето му. Видя как треперещите му пръсти се изкривяват в кошмарни куки. Те обърнаха клепачите му, сякаш бяха щори, след което се впиха в плътта над очите му. Уолтър чуваше звуците, които издаваха собствените му пръсти, докато разкъсваха мускулите, сухожилията и зрителните нерви, благодарение на които видяното достигаше до мозъка му, и тези звуци, възвестяващи ослепяването му, бяха приглушени и мляскащи. Яркочервени светкавици проблеснаха в главата му, след което се възцари вечен мрак. В случая на Уолтър „вечен“ не означаваше продължителен период, ала ако времето наистина е субективно (а повечето от нас знаят, че е така), го последните му мигове се разтеглиха неимоверно.

Дай ми ги, казах! Стига си се мотал! Казах ти, че умирам от глад!

Уолтър о’ Дим — вече Уолтър о’ Дарк24 — завъртя дланите си и очните му ябълки се търкулнаха надолу, последвани от шнуроподобни влакнести нишки, които им придаваха вид на попови лъжички. Паякът погълна едната още във въздуха; другата падна на сивите плочки на пода, където острият нокът, увенчаващ всеки от крайниците му, я закова на място с изненадваща ловкост, след което я поднесе към лакомата уста. Мордред не я глътна веднага — не, първо я спука като зрънце зряло грозде, наслаждавайки се на възхитителната слуз, която се разтече по гърлото му. Божествено.