Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— „Доколкото това би могло да представлява интерес за вас“ — прочете на глас Върховният алхимик Барук от надрасканата на късчето пергамент бележка, стисната в месестите му пръсти. Винаги едно и също начално изречение, намекващо за тревожни разкрития. Преди час слугата му Роалд беше донесъл бележката, която като всички останали, пристигащи при него през последната година, беше намерил пъхната в една от орнаменталните амбразури при задната порта на имението.
Барук бързо изчете донесението, след което пусна хората си из града. Такава вест изискваше действие, а той бе една от малкото тайни сили в Даруджистан, способни да се справят с това.
Сега седеше в плюшения стол в кабинета си и мислеше. Измамно сънените му очи пробягаха по думите, изписани върху пергамента.
— „Съветник Търбан Орр се разхожда в градината със съветник Федер. Оставам известен за вас единствено като Трошач на кръгове, слуга на Змиорката, чиито интереси продължават да съвпадат с вашите собствени.“ — Барук отново изпита изкушение. С неговите таланти щеше да е дреболия да открие самоличността на автора на донесението — макар и не на самата „Змиорка“, разбира се: тази самоличност издирваха мнозина, но напразно — ала както винаги, той се сдържа.
Намести неспокойно туловището си на стола и въздъхна.
— Добре, Трошачо на кръгове, ще продължавам да те зачитам, въпреки че ти явно знаеш за мен повече, отколкото аз за теб, и наистина е цяло щастие, че интересите на господаря ти съвпадат с моите. Все още. — Той се намръщи, замислен за въпросния мъж — или жена? — и неговите неведоми интереси. Достатъчно неща знаеше, за да си даде сметка, че в играта са се включили твърде много сили — струпването на асцендентни сили на едно място беше злокобна работа. Да продължи да стъпва невидим в защита на града започваше да става все по-трудно. Тъй че отново възникваше въпросът: дали и Змиорката също така не го използваше?
Колкото и да беше странно, не се чувстваше особено притеснен от тази възможност. Толкова много съдбоносна информация бе минала вече през ръцете му.
Сгъна грижливо пергамента и измърмори простичко заклинание. Бележката изчезна с леко изпукване на изместения въздух, за да се озове при другите на безопасно място.
Барук затвори очи. Капаците на широкия прозорец зад него изтракаха от порива на вятъра. Миг след това по мътното стъкло се чу рязко почукване. Барук се надигна стреснат, ококорил очи. Второ почукване, по-силно от първото, го накара да се извърне с изненадваща за едрата му фигура пъргавина. Той стана и се обърна към прозореца. Нещо се беше присвило на перваза, виждаше се между кепенците като издуто черно петно.
Барук се намръщи. „Невъзможно!“ Нищо не можеше да проникне през преградите му, без да го засече. Алхимикът махна с ръка и капаците се разтвориха. Зад стъклото чакаше Велик гарван. Главата му рязко се извърна и погледна Барук с едното око, после с другото. Птицата натисна дръзко с масивните си гърди тънкото стъкло. То се изду навътре и се пръсна.
Разтворил напълно своя Лабиринт, Барук вдигна ръце нагоре и от устните му се заизлива свирепо заклинание.
— Не си хаби дъха! — сряза го дрезгаво Гарванът, изду гърди и накокошини проскубаните си пера, за да отръска парчетата стъкло. Килна глава на една страна. — Повикал си стражата си — отбеляза неканеният гост. — Не е нужно, чародеецо. — Огромната птица скочи и се озова на пода. — Нося ти вести, които ще оцениш. Имаш ли нещо за ядене?
Барук огледа съществото.
— Нямам навика да каня у дома си Велики гарвани. А не си и предрешен демон, струва ми се.
— Разбира се, че не съм. Аз съм Старата. — Закима насмешливо с глава. — На вашите услуги, милорд.
Барук се поколеба, въздъхна и каза:
— Е, добре. Върнах стражите на постовете им. Слугата ми Роалд идва с остатъците от вечерята, ако това е приемливо за теб.
— Великолепно! — Старата се заклатушка по пода и се настани на постелката пред камината. — Е, милорд. Сега да уталожим жаждата и с една кристална чаша вино, как мислите?
— Кой те изпрати? — попита Барук и посегна за гарафата на писалището. Обикновено не пиеше след залез-слънце, защото нощта бе времето му за работа, но беше длъжен да признае схватливостта на Старата. Утешаващият балсам на виното бе точно това, от което се нуждаеше.
Великият гарван леко се поколеба, преди да отговори:
— Господарят на Лунния къс.
Ръката на Барук с гарафата замръзна във въздуха.
— Разбирам — каза тихо той; мъчеше се да укроти заблъскалото в гърдите му сърце. Бавно остави гарафата и много съсредоточено надигна бокала към устните си. Виното беше хладно и когато потече в гърлото му, наистина го успокои. — Е, добре — извърна се той към гостенката, — какво би могъл да иска твоят господар от един кротък и мирен алхимик?