Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Обикновено когато някой от членовете на клуба минеше покрай сепарето на Стивън, спираше да размени една-две думи, а Стивън вяло махваше с ръка за поздрав, но тази вечер той не си правеше труда да отговаря на приятелите си. След като няколко пъти не отвърна на поздравите им, изведнъж дочу ясно доловим шепот:

— Напълно прав сте да не им отвръщате! Защото, в края на краищата, какво са те освен прости слуги и роби? И скоро, когато с моя помощ се издигнете на висота, която ви се полага по право, на самия връх на благородството и величието, с удоволствие ще си спомняте как сте отхвърлили приятелството им!

Макар да беше само шепот, Стивън го чу през виковете и смеха на членовете на клуба и на останалите посетители. Странно, но му се стори, че този шепот би пронизал камък, желязо и пиринч. Че дори да идваше от хиляда фута под земята, той пак би го чул. Че би могъл да строши скъпоценни камъни и да доведе до безумство.

Това беше толкова необичайно, че за миг Стивън се отърси от летаргията си. Обзе го живо любопитство и непреодолимо желание да открие кой шепне, затова той се огледа из стаята, но не видя нито един познат. Надникна зад преградата в съседното сепаре. Там седеше човек с поразителна външност. По всичко личеше, че се чувства много удобно тук. Беше разперил ръце и ги бе опрял на върха на преградата, а обутите му в ботуши крака бяха качени на масата. Имаше забележителни черти, от които най-любопитна бе гъстата му сребриста коса, светла, мека и лъскава като пух на глухарче. Странната особа намигна на Стивън, стана от мястото си и дойде в сепарето му.

— Искам да ви кажа — заговори непознатият с поверителен тон, — че този град не притежава и една стотна част от някогашното си великолепие! Когато се върнах тук, останах много разочарован. Някога като погледнех Лондон, виждах гора от кули и шпилове. Пъстроцветните знамена и флагове, които се вееха на тях, радваха окото! Навсякъде съзирах каменни барелефи, тънки и изящни като кости, богати като водопади! Имаше къщи, украсени с каменни дракони, грифони и лъвове, символизиращи мъдростта, смелостта и решимостта на обитателите си, а в градините на тези къщи можеха да се видят дракони, грифони и лъвове от плът и кръв, заключени в здрави клетки. Ревът им, който отекваше на улиците, вцепеняваше минувачите със слаби сърца. Във всяка църква лежеше светец, който ежедневно правеше чудеса за благото на жителите на града. Всеки светец почиваше в саркофаг от слонова кост, на свой ред поставен във великолепен алков от злато и сребро, които сияеха ден и нощ със светлината на хиляда восъчни свещи! Всеки ден имаше пищни процесии в чест на един или друг от тези светци и славата на Лондон се носеше надалеч по земята! Разбира се, в онези дни жителите на Лондон идваха при мен за съвет: как да построят църквите си, как да наредят градините си, как да украсят къщите си. Когато отправяха молбите си с дължимото уважение, в замяна аз им давах добър съвет. О, да! Когато Лондон дължеше облика си на мен, той беше красив, благороден, несравним. А сега…