Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— А, мистър Норел, ето ви и вас! Сигурно не носите със себе си препоръките за Училището за магьосници? Току-що говорих с херцога на Девъншир и той е силно заинтригуван — мисли, че има къща в Лиймингтън Спа, която би била съвсем подходяща за целта, и започна да ме разпитва за учебната програма, дали ще има молитви и къде ще спят магьосниците, най-различни неща, за които нямам и представа. Чудя се дали ще бъдете така любезен да поговорите с него? Той е там, до камината — а, видя ни и идва насам. Ваше сиятелство, ето го мистър Норел, той ще ви разкаже всичко!

С известно усилие мистър Норел успя да убеди лорд Хоуксбъри и херцога на Девъншир, че създаването на такова училище ще отнеме твърде много време, а освен това тепърва му предстои да намери млади хора с достатъчно талант, за да си струва труда да се занимава с тях. Негово сиятелство и лордът неохотно се съгласиха с мистър Норел, а той успя да насочи вниманието им към далеч по-приятна идея: унищожаването на вече съществуващите магьосници.

Уличните магьосници в Лондон отдавна дразнеха жителите на града. Когато мистър Норел бе още неизвестен и не на почит, той изпращаше петиции до членовете на правителството и до други видни личности за прогонването на тези странстващи магьосници. Естествено, след като придоби публична известност, мистър Норел удвои и утрои усилията си. Първоначалната му идея беше магията да се контролира от правителството и магьосниците да се лицензират (като, разбира се, се надяваше никой друг освен него да не получи лиценз). Той предложи да се учреди регулаторен Съвет по магия, но това беше твърде амбициозно от негова страна.

Както каза лорд Хоуксбъри на сър Уолтър, „ние не искаме да обидим човек, направил толкова много за страната си, но в разгара на дълга и тежка война да се учредява съвет с тайни агенти, секретари и Бог знае още какво! И защо? За да има кой да слуша приказките на мистър Норел и да му прави комплименти! И дума да не става. Скъпи ми сър Уолтър, моля ви, убедете го да се заеме с нещо друго.“

Така че при следващата си среща с мистър Норел (в дома на мистър Норел на „Хановер Скуеър“) сър Уолтър се обърна към приятеля си със следните думи:

— Целта ви е благородна, сър, и никой не го оспорва, но учредяването на съвет е стъпка в неправилната посока. В рамките на Лондон, където проблемът е най-широко разпространен, този съвет не би имал никаква власт. Ще ви кажа какво ще направим: утре двамата с вас ще отидем в Маншън Хаус, за да се срещнем с кмета и един-двама членове на Градската управа. Мисля, че там ще намерим поддръжници на идеята ви.

— Но… скъпи ми сър Уолтър! — възкликна мистър Норел. — Това няма да свърши работа. Проблемът не се изчерпва с Лондон. Аз се боря с него, откакто напуснах Йоркшир… — той се зарови в купчина хартии на малката масичка до себе си и извади един лист. — В Норич има дванадесет улични магьосници, в Ярмът — двама, в Глостър — двама, в Уинчестър — шестима, в Пензънс — четиридесет и двама! Да! Завчера в дома ми се появи една мръсна жена, искаше на всяка цена да ме види и поиска да й дам документ — удостоверение!, — че може да прави магии. Не съм бил по-смаян през целия си живот! Казах й: „Жено…“