Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— Колкото до другите места, които споменахте — прекъсна го сър Уолтър, — мисля, ще се убедите, че щом Лондон се отърве от тези натрапници, другите градове бързо ще го последват. Те не обичат да остават по-назад.
Мистър Норел скоро установи, че сър Уолтър е бил прав. Кметът и членовете на управата нямаха търпение да вземат участие във възраждането на английската магия. Те убедиха съда на Градската управа да учреди Комитет по магии и комитетът обяви, че само на мистър Норел се разрешава да прави магии на територията на града и че всички други лица, които „отварят будки или магазини, или по друг начин заблуждават жителите на Лондон с твърдения, че могат да правят магии“, ще бъдат прогонени от града.
Уличните магьосници прибраха малките си сергии, натовариха оскъдната си покъщнина на ръчни колички и потеглиха от града. Някои на тръгване си направиха труда да прокълнат Лондон, но повечето посрещнаха този обрат на съдбата с философска твърдост, достойна за възхищение. Голяма част от тях просто решиха да се откажат от магията и занапред да си изкарват хляба с просия и кражби, а тъй като и без това от година го правеха на любителски начала, промяната нямаше да бъде толкова голяма.
Но един не си тръгна. Винкулус, магьосникът от „Треднийдъл Стрийт“, остана в будката си и продължи да предсказва нещастия, да продава отмъстителни заклинания за неверни любовници и неблагодарни ученици. Естествено, мистър Норел непрестанно се оплакваше за това на Комитета по магии, още повече че Винкулус беше най-омразният му уличен магьосник. Комитетът по магии изпращаше разсилни и полицаи да заплашват Винкулус със затвор, но той не им обръщаше внимание, а и беше толкова популярен сред жителите на Лондон, че комитетът се боеше да не предизвика бунт, ако го прогони със сила.
Един мрачен февруарски ден Винкулус седеше в будката си до църквата „Сейнт Кристофър Ле Стокс“. Ако случайно някой от читателите не си спомня будките на магьосниците от детството си, трябва да отбележа, че по форма те приличаха по-скоро на уличен куклен театър или на панаирджийска сергия и че бяха направени от греди и брезент. Жълто перде, покрито до половината с дебела кора засъхнала кал, служеше едновременно за врата и за табела, разясняваща услугите, които се предлагат вътре.
Същия този ден Винкулус нямаше нито посетители, нито надежда, че такива ще дойдат. Градските улици бяха пусти. Над Лондон тегнеше лепкава сива мъгла с вкус на дим и катран. Търговците щедро сипваха въглища в огъня и палеха всички налични лампи в жалък опит да пропъдят мрака и студа, но днес витрините им не хвърляха весели отблясъци по улиците: светлината не можеше да пробие мъглата. В резултат на това никой не влизаше в магазините да харчи пари и продавачите в дългите си бели престилки и напудрени перуки стояха със скръстени ръце, бъбреха и се грееха на огъня. В такъв ден всеки, който имаше какво да върши у дома, оставаше там да го върши, а всеки, който трябваше да излиза, го правеше набързо и тичешком се прибираше.
Винкулус седеше омърлушен зад жълтото си перде, премръзнал почти до смърт, и прехвърляше в главата си имената на онези двама-трима кръчмари, които биха се съгласили да му дадат на кредит чаша греяно вино. Той почти беше избрал при кого най-напред да отиде, когато чу някой да потропва с крака и да духа, сякаш иска да сгрее пръстите си, и предположи, че отвън стои посетител. Дръпна пердето и излезе навън.
— Вие ли сте магьосникът?
Винкулус кимна подозрително (мъжът имаше вид на съдебен пристав).
— Отлично. Имам работа за вас.
— Вземам два шилинга за първа консултация.
Мъжът бръкна в джоба си, извади портмоне и пусна два шилинга в ръката на Винкулус.
После се зае да излага проблема, който искаше магьосникът да премахне със заклинание. Разказът му беше много изчерпателен и човекът съвсем точно обясни какво очаква от Винкулус. Единственото затруднение бе, че колкото повече клиентът говореше, толкова по-неправдоподобно звучаха думите му. Мъжът каза, че идва от Уиндзор. Напълно възможно. Вярно, говореше със северняшки акцент, но в това нямаше нищо странно: хората от север често отиваха другаде да трупат богатство. Мъжът каза също, че върти добра търговия с галантерия — това изглеждаше далеч по-малко вероятно, защото нямаше по-нетипичен галантерист от този джентълмен. Винкулус знаеше малко за галантеристите, но му беше известно, че обикновено те се обличат по последна мода. Този човек носеше старо черно палто, закърпено и поправено на дузина места. Ризата му, макар да беше чиста и с добро качество, би изглеждала старомодна още преди двадесет години. Винкулус не беше наясно с наименованията на стотиците модни дреболии, които галантеристите произвеждат, но знаеше, че самите галантеристи са добре запознати с тях. Този човек ги наричаше „финтифлюшки“.