Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Той изглеждаше нелепо щастлив от тази мисъл, а и трябва да кажем, че цялото му поведение издаваше крайно самодоволство.

— Не, това не е сън. Вие просто се намирате под влияние на магия, която всяка вечер ви води в „Изгубена надежда“ на нашите феини тържества!

Стивън изгледа джентълмена с недоумение. После си припомни, че трябва да каже нещо, за да не го обвинят в надменност и лоши обноски, съсредоточи се и колебливо произнесе:

— И… вие ли сте ме омагьосали, сър?

— Разбира се!

От доволния вид на джентълмена с коса като глухарче можеше недвусмислено да се съди, че той смята, че е направил на Стивън голямо благодеяние, като го е омагьосал. Стивън любезно му благодари.

— Макар че — добави той — не проумявам с какво толкова съм заслужил подобна чест. Всъщност сигурен съм, че не съм направил нищо, с което да я заслужа.

— Ах! — възкликна доволно джентълменът. — Ето ги превъзходните ви маниери, Стивън Блек! Вие можете да научите гордите англичани как да показват уважение към онези, които ги превъзхождат. Накрая добрите ви обноски ще ви донесат добър късмет!

— А онези златни гвинеи в касата на мисис Бренди — каза Стивън — също ли са от вас?

— О, чак сега ли се досетихте? Забележете само колко умно постъпих!

Понеже си спомних как ми казахте, че ден и нощ ви дебнат врагове, които ви желаят злото, аз поверих парите на ваша приятелка. И когато с нея се ожените, тези пари ще станат ваши.

— Откъде… — започна Стивън, но се спря. Очевидно в живота му нямаше нищо, което джентълменът да не знае и в което да не смята за свой дълг да се намеси. — Но за враговете ми грешите, сър. Аз нямам такива.

— Скъпи ми Стивън! — възкликна джентълменът, силно учуден. — Разбира се, че имате! И най-големият ви враг е злодеят, който е ваш господар и съпруг на лейди Поул! Той ви принуждава да му служите и денонощно да изпълнявате прищевките му. Поставя ви задачи, които никак не прилягат на човек с вашата хубост и благородство. И защо прави всичко това?

— Предполагам, защото… — започна Стивън.

— Точно така! — победоносно обяви джентълменът. — Защото в невижданата си злоба ви е пленил, оковал ви е във вериги и сега се надсмива над вас, скача и крещи от злорадство, като гледа мъките ви!

Стивън отвори уста да възрази, че сър Уолтър Поул никога не е правил нищо от описаните неща, че винаги се е отнасял много любезно и човечно със Стивън, че когато е бил по-млад, сър Уолтър е дал пари, които трудно е можел да си позволи, за да изпрати Стивън на училище, и че по-късно, когато е станал още по-беден, често е делил храната и огъня си с него. Колкото до надсмиването, икономът често е виждал сър Уолтър със самодоволна усмивка на лицето, след като е оборил някого от политическите си опоненти, но никога не го е виждал да скача или да крещи злорадо. Стивън се готвеше да каже всички тези неща, когато от мисълта за думата „вериги“ сякаш го удари гръм. Изведнъж незнайно защо си представи тъмно, ужасно, много зловещо място, задушно, зловонно, тясно. В мрака пълзяха сенки, стържеха и дрънчаха тежки железни вериги. Какво означаваше тази картина и откъде се беше взела Стивън нямаше и най-малка представа. Не вярваше да е спомен. Със сигурност не беше виждал такова място.