Джонатан Стрейндж и мистър Норел

СТРАННО, НО НИКОЙ НЕ ЗАБЕЛЯЗВАШЕ, че незнайната болест, покосила лейди Поул, беше съвсем същата като тази, от която страдаше и Стивън Блек. Той също се оплакваше от преумора и треска, а в редките случаи, когато някой от двамата заговореше, тонът им беше вял и безизразен.

Но може би в това нямаше нищо странно. Различията в начина на живот на една дама и един иконом заличаваха всички сходства в симптомите. Икономът има работа и трябва да я върши. За разлика от лейди Поул, Стивън не можеше да седи със скръстени ръце до прозореца часове наред, без да обелва дума. Признаците, които у лейди Поул се издигаха в достойния ранг на болест, у Стивън се пренебрегваха като обикновена проява на униние.

Джон Лонгридж, готвачът на „Харли Стрийт“, вече тридесет години страдаше от униние и бързо приветства Стивън с добре дошъл в братството на меланхолиците. Нещастникът се радваше, че най-после ще има компания в страданието си. Вечер Стивън седеше на масата в кухнята, заровил глава в ръцете си, а Джон Лонгридж идваше, сядаше в другия край на масата и започваше да скърби заедно с него.

— Съчувствам ви, сър, наистина. Меланхолията, мистър Блек, е най-страшната мъка, която може да сполети човек. Понякога ми се струва, че цял Лондон прилича на студена овесена каша с грах — и по цвят, и по гъстота. Виждам хора със студени овесено-грахови лица и студени овесено-грахови ръце, които вървят по студени овесено-грахови улици. Ах, горко ми! Колко зле се чувствам тогава! Дори слънцето в небето е студено и сиво, и овесено-грахово, и не може да ме сгрее. Често ли ви е студено, сър? — Джон Лонгридж слагаше ръка върху ръката на Стивън. — Ах, мистър Блек, сър — казваше той, — та вие сте студен като гроб!

Стивън се чувстваше като сомнамбул. Той вече сякаш не живееше, а сънуваше. Сънуваше къщата на „Харли Стрийт“ и останалите слуги. Сънуваше работата си, приятелите си и мисис Бренди. Понякога сънуваше много странни неща — неща, които дълбоко в себе си, в някое затънтено ледено кътче на съзнанието си знаеше, че са нередни. Случваше му се да върви по коридор или да се изкачва по стълбите в дома на „Харли Стрийт“, да се обърне и да види други коридори и стълбища, водещи някъде надалеч — коридори и стълбища, каквито нямаше в къщата. Сякаш тя беше приютила в себе си много по-голяма и по-стара сграда. Коридорите бяха с каменни сводове, прашни и мрачни. Стълбите и подовете бяха толкова изпотъпкани и неравни, че приличаха повече на камъни сред природата, отколкото на архитектурно произведение. Но най-странното във всички тези призрачни коридори беше, че те бяха добре познати на Стивън. Той не разбираше защо и как, но от време на време се улавяше, че мисли: „Да, точно зад този ъгъл е Източната оръжейна“ или „Тези стълби водят към Кулата на изкормвача“.

Когато виждаше тези коридори или, както понякога се случваше, усещаше присъствието им, без наистина да ги вижда, тогава се чувстваше малко по-жив и малко повече приличаше на предишния Стивън. Онази част от него, която бе замръзнала — душата? сърцето?, — съвсем леко се размразяваше и мисълта, любопитството и чувството започваха отново да пулсират в него. Но през останалото време нищо не го забавляваше, нищо не го радваше. Всичко наоколо беше сенки, празнота, ехо и прах.