Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Не ми се чака! Писна ми! Искам светът да се обърне към мен с добрата си страна! Аз искам. Ама светът си прави оглушка. И света ли да споменавам на майка?!
При едни дневни полети се счепкваме със сержанта. За пръв път явно. Скъсана е една от връзките, която крепи кислородния прибор към парашута. Той настоява, че парашутът може да се монтира и така. Аз не съм съгласен. Положението е деликатно. Намираме се в ремаркето на старта и си съскаме тихо, за да не ни чуят околните. Работата е там, че самолетът скоро трябва да излети, а друг парашут няма. Трябва да се ходи до залата. Той е в правото си да ми заповяда и аз съм длъжен да се подчиня. Да, ама ако трябва, ще повиша глас! И ще го принудя да се съобрази с мен. Какъв е шансът пилотът да се катапултира точно при този полет? И то на голяма височина, когато би му дотрябвал кислородният прибор? — Малък, много малък. Но го има. Сержантът не е лош човек, но е слабохарактерен. Не иска да разбере, че има за задача да служи на един Бог — Богът на сигурността. Служейки на този Бог, той дава необходимото спокойствие на тези, които тръгват към небето с явния риск да им се случи нещо. При всеки полет. С отказа да се съобрази със скъсаната връзка, той подпомага варианта да се счупи вазата…
Разбира се, това са абстрактни съждения и аз не се опитвам да го убедя с тези аргументи. Просто му изфучавам:
— Отивам с шофера до залата да взема друг парашут. Ако монтираш този, ще надам вой, да знаеш…
Вместваме се във времето. Но от този ден нататък, разговорите ни са сухи и строго служебни. Не споменаваме за случая на старта. Но и двамата го помним… Всеки вкопчен в своята истина. Сержантът би ме чукнал по носа, че ето на, полетът си мина нормално, нямаше значение как е бил вързан кислородният прибор. Но не смее да го каже — не иска да ме дърпа за опашката. Аз пък съм почти религиозен. И знам, че моят бог изисква безусловно подчинение, а не да разчитам на шанса. В едно обаче сме убедени и двамата — етапът на разказване на вицове е вече минало.
Друг, дребен инцидент. Отиваме до гарадока, малък квартал в края на селото, в което са построени военни жилища. Там живеят пилоти и технически специалисти. Там се намира и апартаментът на командира.
Трябва да натоварим някакви пакети. Няма за къде да бързаме. Размотаваме се и създаваме впечатление, че действаме. Тази служебна мимикрия да имитираш работа при положение, че едва си мърдаш пръста е болест, характерна за всички армии. За всички общности, в които насилието е поставено над убеждението.
Застанал съм в сянката на блока. И ставам неволен слушател на немного интересен разговор. Единият глас е на командира, а другият, очевидно на жена му. Без значение е какво говорят. Обикновен, съпружески, безсмислен спор. Прави ми впечатление друго. Този човек, който с лекота кара всички да му застават мирно и да се съобразяват с него, се оказва обикновен мъж под чехъл и бързо отстъпва. Ами, то си има разяснителна постановка по въпроса. В семейството на военния, цивилната му жена има един чин по-горе от този на мъжа си. По силата на някаква природна логика, неподчинена на формалните военни правила. Весела история…
След малко, от блока излизат капитанът и жена му. Не забелязвам командирът да е нещо ядосан или недоволен. Инцидентът не му е направил травмиращо впечатление. Вървят и се смеят.
Оглеждам дискретно половинката му. Жена с чар. С характер. С финес и със самочувствие. Бих искал да се обзаведа с такава жена. Май, малко му завиждам…
Жена, която… не прилича на Света Екатерина. Нито на Екатерина. Почвам да изперквам… Тази казарма… Няма ли да свърши най-после?!…
Вече сме навлезли в етапа на двете кибритени кутийки. Знаете ли какъв е този етап? — Ами, вече можеш да си купиш два кибрита. Всяка клечка е един оставащ ден. Имаш удоволствието, всяка вечер да счупиш една клечка. Или да си запалиш цигарата с нея. Още един ден, от малкото които остават, вече измина!
Глупава работа! Остават ти по-малко от три месеца, но благодарение на клечките, тия месеци те мачкат и се влачат до безкрайност. Нито съм купил, нито ще си купя кибритени кутийки…
Дон Паскуале предлага нещо интересно. На пет-шест километра от летището имало бостан с дини. Бил се уговорил с пазача да си набавим от тази природна благодат срещу бутилка гроздова ракия. Съобразителният дон е намерил и ракията. Обичам дон Паскуале, той е наистина добър приятел. Но съчетанието „дон Паскуале и шише“ смътно ми напомня за неприятни изживявания…
Неделният ден е горещ и скучен. След обяда всичко живо се е изпокрило под сенките. Дон Паскуале ми звъни: