Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Закусваме с апетит. И лягаме да подремнем. Предиобедният сън бил много полезен. Особено за лъвовете.
На четвъртия ден дон Паскуале ме осведомява, че ми е приготвил приятна изненада. Аз съм „за“ приятните изненади. Още повече, че не изобилстват в казармата. Опитвам се да разбера за какво става въпрос, но той се прави на интересен. И кой-знае защо, в три следобед, в най-голямата жега, ме изкарва да копаем. Не го разбирам, но… Не, че копаем, ама се мотаем около рова. По някое време долу, при гарата притропва пътническият влак. Пътуват си хората. А ние клечим тук доволни от съобразителността си, че ще копаем така, а не иначе. Мизерна радост…
По пътеката се задават две нежности в пъстри, летни рокли. Приближават ни, едната от тях махва приветливо с ръка и тръгва към дон Паскуале. Целуват се. Другата стои отстрани и леко объркано се усмихва. Донът ни сръчква:
— Запознайте се де, какво се ослушвате!
— Бистра.
— Владимир.
Донът ме придърпва настрани:
— Правиш какво правиш, да е набързо. Трябва да си тръгнат с влак, който е след час и малко. — Не губи повече време в обяснения. Хваща дамата си през кръста и я повежда към близките складове. В тях има местенца, които стават и за… интимни контакти. Не, че са удобни, но това предлага заведението. Войнишка работа…
Бистра е слаба, но жилава. С малко, фино лице и очи маслинки, които блестят привличащо. Не е красива, но има излъчване. Изглежда малко притеснена. Как да й кажеш: „Хайде да отидем оттатък и да се изчукаме“? От друга страна, щом е дошла до тук, може би има едно на ум? Въпросът е как да подходя — без да я засегна, но и без да губя евентуалния шанс…
Щастлив човек съм! Миналото лято Великият ми доведе Екатерина, сега дон Паскуале ми поднася друг десерт на табличка. Наистина, Бистра не е от класата на Екатерина, но… Да беше поне тъмно. На тъмно можеш да икономисаш част от протокола по сближаването.
— Ела да седнем под оная сянка — предлагам.
— Ами добре — съгласява се Бистра. Не е от войнишкия контингент, свита е.
Сядаме под сянката. Сега трябва да намеря тема за разговор. Но да не се увличам в приказки…
— Приятелки ли сте с момичето на дон Паскуале?
— Да, може да се каже първи приятелки. Споделяме си това-онова… — усмихва се тя.
— Ще сподели ли с теб какво й се е случило в складовете отсреща? — гледам я в очите.
Тя се засмива предизвикателно:
— Защо пък да не сподели…
— А искаш ли и ти да имаш какво да споделиш с нея? За днешния ден…
Поглежда ме бегло и малко забавя отговора си:
— Ами, добре…
— Изчакай ме там — показвам й с ръка. — Ще отида да се избръсна и да мина през водата.
— Ами, добре…
Добре, щом е „Ами добре“. Дон Паскуале трябваше да ме предупреди за какво става въпрос. Мога ли да прегърна момичето такъв, брадясал и потен? Побягвам към басейна, преплувам го от единия край до другия, както съм с дрехите. Приключихме с къпането. Влизам в залата, вземам самобръсначката и отивам до тоалетната. Някой пак е счупил огледалото. Ще трябва да се бръсна опипом. Щом трябва… Крем, няма крем, ще минем без крем. Май си направих ранички, беше добре да има малко крем… Преобличам се бързо. Виждам върху дланите си петънца от кръв.
Изхлузвам се през храстите. Бистра стои в сянката на сградата. Махвам й с ръка да дойде към мен. Когато ме доближава, ме оглежда и се усмихва някак особено, но добро. Обяснявам и с жест, че се влиза ето през този разбит прозорец. Вътре е приятно прохладно. Мирише на изкуствен тор и жито. Това предлага заведението…
Прегръщам я през раменете и започвам да я целувам по врата, по очите… Не знам защо, но никога не започвам с целувка по устните. Тя потръпва в ръцете ми. Живее от другата страна на оградата, но не е от отворените. Насъбрала е енергия за ласки. Тялото й реагира с готовност на моето. Господи, ще ти поблагодаря, но после… Сега имам работа…
Отново установявам, че въздържанието си има и добра страна. В редките случаи, когато имаш в ръцете си момиче, усещаш истинска, стопроцентова вибрация. С цялото си тяло и аурата покрай него. Бистра не е от обиграните, но трепти. Из главата ми се върти някакво недооформено сравнение с музикален инструмент, може би със стенеща виола. Виолистът, разбира се съм аз… Но сравнението така си остава недооформено. Нямам кога да се занимавам с музикално-поетични алегории…
… Лежим върху някакви чували. Тя ме гледа и се усмихва.
— Какво присмехулстваш?
Мълчаливо вади от чантичката си огледалце и ми го подава. В полуздрача виждам лицето си доста неясно. Ставам и отивам до прозореца. Оглеждам се.