Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
… Докато иззад живия плет не изхвърча майорът. Той е възпитаник на кашишко училище, режимът във военно-въздушните сили е нещо непонятно за него. Но е зареден до краен предел с чувство за дълг. Гледа ни с показно-възмутени очи, след което започва яростна реч:
— Вижте се на какво приличате бе, гащници! Това вашето строй ли е? Защо сте гологлави бе, диванета с диванета?… Знаете ли как се носи униформа бе, мухъли вредни?! — Лови дон Паскуале за колана и показва. Стяга го така, че приятелят ми ококорва очи.
Превеждаме се набързо в ред. Майорът ни оглежда с критично око. Застава пред мен.
— Свали кепето! Каква е тази коса бе, боец? — Замисля се за момент и произнася безапелационна присъда: — Остригване! — Преминава към следващия. Констатира същият ужасяващ факт. Целият стар набор си е позволил да носи някаква растителност върху главите си. Анатема трижди! Всички за стригане!
В някои случаи на хората се случва това, което преживяват овцете.
Построява ни, преброява ни и така, стегнати в блок, следва бодрото: „Дай тон за песен! Хо-о-дом, марш!“
Всичко друго, но не и стригане! Ала майорът ни преброи. Не ни познава още, но няма как да се измъкна. Ако бройката не излезе, като стигнем при бръснаря, този който е избягал, ще му бъде силно мъчно…
Да, ама има много здраве!
Шмугвам се в живия плет и с полет на стрела влетявам в спалното помещение. За секунди се разбираме с дежурния. Няколко новобранци хукват на бегом към подредените храсти. В засада. Във време на движение става размяната. Човек излиза, друг заема мястото му. Да се радва на щастливи старини този, който се е сетил да направи живия плет…
Майорът върви начело на блока, набива крак, дава команди. Вдъхновен, бодър, щастлив. По едно време и войниците също започват да пеят вдъхновено и бодро. Пеят, пеят… Защо няма един фотограф да ги заснеме?! И да публикува художественото си произведение в голям формат, цветно, на първа страница на тиражен ежедневник…
Вече в чувствително по-спокойно темпо, едва-едва подтичвайки, се насочвам към двора на авторотата. Тук би трябвало да стане атракцията. Заставам до един от камионите и гледам с огромен интерес някаква гайка по каросерията. Ето, групата начело с майора навлиза с бодрата си песен. Боже, какви хубави бойци!
Команди „Стой!“, „Свободно“, „Извикайте бръснаря!“. Човекът брои и се усмихва доволен, всички са тук. Брои, но не вижда нещо съществено.
Ето, бръснарят излиза от помещението, протяга се, явно е дремел. Чува се тих кикот.
— Ефрейтор! Всички бойци с големи коси да бъдат остригани!
Бръснарят е шоумен по настройка. Сега ще каже нещо.
— Разрешете! Не знам как се стрижат яйца…
— Какви яйца бе! Започвай да…
Погледът, отначало неразбиращ, а после все по учуден, се плъзва по войнишкия блок. Следва команда: „Шапки долу!“ Втората тирада на майора е естествено яростна. На доста по-високи обороти. Крещи като моя бивш началник, а може би още по-неразбираемо. Да си покрещи, човекът… Действало разтоварващо…
След час, поделението вече си има новина № 1. Започват и коментарите.
След кратко творческо размотаване с цел обмен на мнения, се прибирам към залата. Пътят ми минава край сградата на щаба. На прозореца се показва командирът и ми махва с ръка да отида при него. Леко неприятно. Дали новината е стигнала до височайшите уши? Малко е рано, но не е изключено. Ако се проведе някакво елементарно разследване, ще ни изловят. И освен стригането, ще ни измислят още някаква радост. Но капитанът не изглежда да е в лошо настроение:
— Какво е станало в авторотата? — пита разсеяно.
— Съвсем нищо не знам! — отговарям с клиширана фраза.
— Я си помисли, вярно ли съвсем нищо не знаеш, или все пак познайваш нещичко? — гледа ме капитанът с весели очи.
— Е, ако позволите да споделя нещо така, неофициално…
— Сподели нещо неофициално — поощрява ме той.
Кой не би искал да сподели мисли с началника? В някои случаи това е даже ласкаещо. Обяснявам, че е станало нещо почти свръхестествено. Майорът спрял някаква група войници. Няколко от тях май били недоостригани. Подкарал групата към бръснаря, но някаква добра фея, приятелка на майора вероятно, направила така, че когато групата пристигнала в двора на авторотата, всички налични войници били в съвсем опрятен вид. Остригани, естествено.
— Фея, казваш? — осведомява се капитанът.
— Не смея да твърдя със сигурност, само предполагам. Какво друго да е?
Работата е там, че капитанът разреши на стария набор да си остави по малко растителност за самочувствие. Спазил е традицията, човекът. Това, от една страна. От другата — има колегиалното отношение на офицер към офицера. Корпоративен морал. Как да допусне някакви войници да се бъзикат с колегата? Но пък, има и трето — някакъв новопристигнал майор се опитва да се намести на килимчето му и да заповядва по уточнен вече въпрос. Нарушава се единоначалието. Капитанът не си дава килимчето, ако ще светът да се обърне. С либерални подходи генерал не се става! Значи, може да се предположи, че случаят ще се разгледа не с толкова строго, служебно око. Пък и какво толкова е станало?…