Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
— Ела до работилницата. Тръгваме.
През есента, когато бяхме още в режим на демокрация, се засякохме една вечер, в една селска къща със сержант-атлет, висок почти метър и половина. Той сваляше Таня, тя му даде гръб и се заговори с мен. От тогава сержантът просто не ме обича. И непрекъснато го показва с държанието си. След веселият случай с новопристигналия майор, сержантът се почувства задължен да ме спре и да ми съобщи, че в негово лице имам личен неприятел. Майорът бил човек достоен, не може то така… Може и да е достоен човек? Може…
Та, този сержант е пряк шеф на дон Паскуале. И си носи последствията от това. Приятелят ми е дебела глава, което ме сродява с него. Освен това може да бъде забележително безочлив, което ту ме разсмива, ту ме сконфузва. Казано накратко, сержантът вече е омекнал и въобще не се опитва да излезе наглава с дон Паскуале. Но има нещо, което леко ме притеснява. Въпросният сержант днес е дежурен. Ако усети отсъствието ни, може да строшим стъкленицата.
Отивам до работилницата. Е, това е мащабна организация. Взел съм си някаква раница, която я побере три дини, я не… А дон Паскуале е подготвил цял електрокар. На рогата е закрепил голям сандък. Сандък дини срещу бутилка ракия — кон за кокошка. Ще се чеше по главата тоя бостанджия…
… Вижда сандъка, но въобще не се почесва. А пита носим ли ракията. Отваря с треперещи ръце бутилката, отпива едра глътка и блажено обелва очи:
— Берете, момчета!
Напълваме сандъка. Дон Паскуале напъхва две огромни дини и в раницата. Взели сме я, празна ли да я връщаме?
Слънцето пече нетърпимо. Съблекли сме се голи до кръста. Кепето спарва главата, но опитай да го свалиш… Ще получиш слънчев тупаник за минути. Дон Паскуале кара електрокара и нещо ми обяснява. Аз дремя, но от добро възпитание, казвам от време на време „Така ли?“ или „Интересно…“
Маранята е затиснала земята. Храсти и дървета причудливо променят формите си, когато ги гледаш отдалеч, а после отблизо. Да, ама онази форма там не се променя, нито отдалеч, нито отблизо.
… Извън оградата, в царствена поза, величаво изпънат в границите на сто и петдесетте си сантиметра, стои сержантът на дон Паскуале. Чака ни. Нали е дежурен и трябва да бди за спазване на закон и устав.
Неприятно. Много неприятно… Сръчквам в слабините дон Паскуале — виж, не ми бърбори! Кракът му рязко се вдига от педала:
— Паднахме му в ръчичките — изпъшква донът.
— Чакай, не тръгвай — да помислим…
Има над какво да се мисли. Ако носехме по една раница дини, просто ги изсипваме и го заобикаляме. Сержантът да ходи да доказва, че… Но, електрокарът е веществено доказателство. Извън поделението. Кофти…
Всъщност, можем да опитаме един трик… Дон Паскуале ме разбира от половин дума и бодро подкарва возилото срещу сержанта. А той стои и ни чака да му отидем на крака, т.е. на гуми. В краката. Вероятно, вече прави последни, мислени корекции на победоносната реч, която ще произнесе под засрамените ни, но възхитени погледи.
Не се получава точно така. Дон Паскуале спира електрокара на два метра пред него, скача и побягва, колкото му държат краката. Добре бяга…
И аз скачам. И аз побягвам. В противоположна посока. Но, нещо куцам. Сержантът изкрещява първите, дошли в главата му думи. Те не са извадени от текста на речта:
— Стойте бе, диванета…
В главата му сега трябва да тресне неприятна констатация: „Електрокарът е извън поделението. А за него отговарям аз. Трябва да хвана някое от диванетата, иначе става лошо… След кого да побягна? След този, който куца, естествено…“
Хваща се. И хуква след мен.
А аз все повече закъсвам. Едва-едва държа някакви си десетина метра аванс. Кракът здравата ме боли. На моменти се обръщам с разкривена физиономия — дано сержантът се е отказал да ме гони. Но, той си знае задълженията. Тича. Опитва с добро:
— Спри бе човек! Спри, че ще стрелям…
И той, и аз знаем, че няма да стреля. Ама така трябва да ми каже. Не само аз бера душа. И той едва диша. Дори и да извади пищова, от два метра не би уцелил слон.
Вече сме се отдалечили на около километър от електрокара. Достатъчно.
— Спри бе… Са-мо си у-тежняваш по-ложението… — изпухтява на пресекулки преследвачът ми. От гледани филми си спомням, че така пухтят парни локомотиви, когато влачат из нагорнище десетки вагони.
Спирам. И го изчаквам да ме приближи. След което му се усмихвам, без да обеля дума. Той също спира да си поеме дъх, за да може да започне да говори. Просто не знае, че миналата година имах прякор. Маратонецът. Не знае също, че кракът въобще не ме боли…
Побягвам, за да му покажа как може да се бяга. Даже в лятна жега. Завъртам един кръг край него. За да си направи някои изводи. След което хуквам към поделението.