Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Капитанът ме гледа и се смее. Гледа ме в очите и се смее.
— Абе, тарикат, как изфабрикувахте номера?
— Не мога да твърдя със сигурност, че е действието се е развило точно така, но би могло да се предположи, че…
И му обяснявам принципа на подмяната. Който може да бъде реализиран успешно, ако в едно поделение има жив плет, да речем. Говоря сериозно, възможно най-сериозно. А капитанът се смее вече с глас.
— Будала човек, вързано куче го хапе — заключава той и все така смеейки се, затваря прозореца.
На другия ден има полети. Мъкна някакъв парашут, когато към мен с енергична походка се приближава майорът от авторотата.
— Ела тук!
Държа с две ръце парашута. Така няма нужда да вдигам ръка и да козирувам.
— Заповядайте!
— Вече знам, че ти си организирал онзи номер с подмяната! Капитанът ме натика на кучето в задника, ама помни, че и на теб няма да ти се размине току-така! Ще те смачкам като охлюв! Какво ми се хилиш?
— Не се хиля, а мисля, ведро усмихнат. Дали вместо модела на противопоставяне, да не приемем другия — на мирното съвместно съществуване? Между военни с различни звания. По-благороден е…
— Ще ти дам едно благородство, келеш с келеш…
— Редник от военно-въздушните сили!
— Келеш, редник от военно-въздушните сили. Ще ме запомниш ти мен!
Този диалог ми напомня друг, със същите изрази, с друг човек, също майор. Напомня ми и за други диалози, от архива… Но не мога да не призная — има усет към картинните сравнения, човекът. Когато каза, че ще ме смачка като охлюв, дочух скриптене.
— Вярвам Ви. Позицията Ви е доста по-добра от моята. Но, ако посегнете да ударите по мен, посягате на командира. А той не допуска някой да му бърка в супата. Защо не помислите все пак за приложението на принципа за мирното съвместно съществуване? Много е здравословен…
Майорът явно не е силен в социалното мислене и това, което предлагам, минава край ушите му. Гледа ме с обикновена, чиста човешка омраза и очаква да наведа очи. Не с този трик, вече разбрах, че на поглед се издържа! Гледам го в очите с предан, сериозен поглед. Много предан и много сериозен. От тук-нататък трябва да мълча. От тук нататък мълчанието върши много по-добра работа от думите.
Майорът мята последна светкавица и изфучава нанякъде. Знам, че трябва да внимавам с него. Знам, че си спечелих един откровен неприятел. Но знам и нещо друго. Всеки човек има най-голяма нужда от приятелите и от… враговете си. Диалектика…
XXIV. Две кибритени кутийки
От сутринта ме сърби навсякъде. Ще се провеждат дневни полети, при които трябва да намеря начин да се приближа непринудено до капитана и да помоля за нещо. Нещото е десетдневка за явяване на изпити. От тази десетдневка бяха отрязани три дни по мое предложение. Остават седем, а ми трябват поне девет. Върти, сучи — девет!
Наскоро приземилият се изтребител, виейки с остър, метален звук, се намества на стоянката. От него, по стълбичката слиза капитанът. Лицето му е леко пребледняло. Според някаква медицинска статистика, пилотите губят по два-три килограма тегло на всеки час във въздуха. Явно е така. Офицерът разписва полетната книжка, подадена му услужливо от техника на самолета.
— Мене ли чакаш?
— Вас чакам.
— Отговаря се „Тъй вярно!“
— Тъй вярно, така се отговаря…
— Аз пък знам и за какво ме чакаш — подсмихва се капитанът. — А сега да те видя какви ще ги дъвчеш? Предупредих ли те да не режеш от десетте дни?
— Предупредихте ме. Но не съжалявам, че опитах да направя нещо. Съжалявам, че нищо не стана.
— И какво ще правим сега? — издевателства капитанът. — Седем дни ги имаш, твои са си…
— Трябват поне девет. И позволение да хвана нощния влак. Което си е живо нарушение. Така че — десет!
— … И подходящ костюм за една вечеря в „Астория“, може би?…
Вътрешният глас ми говори, че ще даде десетарката. Но не мога да му отнема удоволствието да се поглуми с мен. Вдигам рамене.
— Това с „Астория“ е добра идея, но не знам дали ще ми стигне и половин офицерска заплата? Пък аз получавам реднишка. Така че, нека се ограничим само с числото на мъдростта десет. — Въобще не знам десетката да е символ на мъдрост, измислям го ей така, в движение. Но, капитанът вероятно също не знае. Той е човек прагматик, надали се занимава с нумерология…