Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
— Добре, имаш десет дни. Но, ако ми изкараш някакви-никакви оценки, после ще съжаляваш, че си идвал на пазарлък — завършва с недвусмислен глас. И се запътва към височинния дом. Има още една задача за деня, няма да се занимава само с мен…
Леко ми е притеснено. След провала с гражданската авиация ми останаха само две седмици за подготовка по литература и история. По литература не пипнах нищо, по история четох здраво, но за две седмици…
Темата по литература хвърля в отчаяние залата: „Точно това ли трябваше да се падне?!“ Ами, точно това се падна! Аз пък съм доволен. Заданието, формулирано по този начин, предпоставя есеистичен подход, а на мен това ми е силната страна. Интересно ми е. Пиша, драскам, пиша. После се сещам, че трябва да редактирам и да направя една годна за четене белова. А това ще ми отнеме време. Изписвам буквите със старанието на първолак. Измъквам се в последната възможна минута. Доволен, но неуверен. С надежда, но и със съмнение.
По история се пада последният въпрос от конспекта. По който не съм прочел и ред. Мамка му, не можеш да си избягаш от късмета! Ще изляза и рано сутринта ще отида в първата, попаднала пред очите ми кръчма. Ще си поръчам бутилка коняк и ще я изпия на гладно. Един път да се налея наистина. Стига само ми се е носила славата на пияница! Славата трябва да има покритие!
Не съм разочарован само аз. Няколко остригани лъвчета стават от банките, но квесторката им обяснява, че трябва да стоят поне два часа в залата. Иначе няма да им бъдат издадени служебни бележки, че са били на изпит.
Вариантът с ранното напиване отпада. Да видим, дали няма да изровим все пак нещо от, как беше?, бездънните глъбини на подсъзнанието… Макар че, за да изровиш нещо, преди това трябва нещо да е било заровено. Стоя, съзерцавам полета на гълъбите над съседните покриви. И се сещам някакъв факт. Отбелязвам го на листа и продължавам да гледам хвъркатите. След минута се сещам за още детайли. И за още… Да видим какво можем да сглобим? Явно, имало е нещо позаровено. Да продължим да копаем…
Губя представа за времето. Даже ми става интересно. Изказвам и малко спорни постановки, но пък нали има бонуси и за остроумие… Ако бъде схванато като остроумие… Този път съм предвидлив като таралеж. Написаното от мен, банално, спорно или оригинално, е четливо.
Вместо юнашко напиване, изгълтвам една бира. Горещо ми е. Имам доста време до влака. Разхождам се по улиците и оглеждам витрините, заслужаващите внимание женски фигури, облаците по небето. Боже, колко е хубава земята ти… Когато не е двор на казарма…
По едно време мярвам нещо познато. Екатерина. Върви под ръка с някакъв младок, подстриган по военному. Говорят си, смеят се. Качват се в тролея, преминават край мен и аз виждам, че зад стъклото продължават да си говорят и да се смеят. Кой знае защо, имам усещането, че и тя ме видя… Най-вероятното обяснение е уязвеното ми самолюбие. Как може аз да не бъда забелязан?
Защо ли не мога да се накарам да се засмея? Може би просто защото няма с кого да си поговоря?… Докога ще ми се налага да се правя на благороден?! Бих могъл да кажа, че — какво толкова — две вечери в леглото не дават право на собственост, но…
Искам да имам свое момиче. Да го галя, да го мачкам, да го натискам, да го целувам. Да предизвиквам смеха му. Момиче, с което да скитосвам, да ходя на кино, за което да мога да кажа: „Това е моето момиче!“ По-рано ми звучаха превзето думите на Ницше: „В любовта човек трябва да бъде егоист. Съществото, което обича, трябва да бъде само негово!“ Прав е старият Ницше, или който го е казал. Искам да обичам! Искам да бъда обичан! Искам да бъда егоист! Искам…
Много искам… В казармата съм още, мамка му…
Релсите потракват равномерно, привечерното слънце ту се показва, ту се скрива зад крайпътните дървета. Когато влакът навлиза в гънките на планината, небесното светило решава, че е време за сън. В купето изведнъж притъмнява. От това се възползват единствените ми спътници — двойка в напреднал етап на подгряване. До този момент момчето само погалваше разсеяно ръката на момичето, която лежеше върху бедрото му. Погалваше и бедрото, естествено, но така — благоприлично. Когато светилото се скрива, обстановката се променя. Вече се хапят и мачкат неприлично — казано изразително, по пенсионерски. Загърбил съм ги доколкото мога, но нямам тапи в ушите. Искам или не, дочувам насърчителното подсещане на момичето, че не е важно какво точно се целува, важното е да се прави с любов. Къдравата русокоса не остава само с подсещането и полага глава в скута на кавалера си.