Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Тия няма ли да се сетят, че и аз съм човек? Макар да има основателни съмнения, че войникът не е точно човек, точно по отношение на либидото, получовекът-войник има доста изострена реакция…
Излизам, помотавам се из коридора и скоро си намирам купе със самотна, дремеща баба. Поне докато спи, старицата няма да ми създава проблеми. Сядам срещу прозореца и го отварям широко. Струята започва да ме блъска по коравата глава. Ако имах нормална коса, вятърът би ми оформил прическа „а ла Уди Кълвача“. Ако имах нормална коса… То, има ли сега нещо нормално покрай мен?…
Бабата се свива заморничаво, но сънят не я пуска от обятията си. Трябва да затворя прозореца, защото иначе тя ще отвори очи. И уста. И ще започне да разпитва. А точно сега хич не ми се ще да ме анкетират!
Вкиснато ми е. И тия, разгонените, точно на мен ли се паднаха?… Добре, че не срещнах Екатерина преди изпитите… Може би, това е просто колега, с когото се разбира? И който не бърка в пазвата и под полата й? Може би… Но, не е там същината! Трябва да си свърша докрай работата — да доизкарам казармата. Дотогава нямам право на влюбване. А само на секс. И то — отвреме-навреме, когато успея да си открадна. В края на краищата, край всяко поделение се навъртат разбрани войнишки момичета. Може би трябва да престана да се упражнявам в остроумие с Таня и да… Да, ама… Сексът би унищожил онази ефирна духовна субстанция, която прави приятелството ни така затрогващо. Сложно е. Като си помисля за гърдите й, започвам да забравям за субстанцията… Не, с Таня няма да стане!
Опитвам да се самонавия в рационалността на тази постановка, но май не съм особено убедителен. А тия, разгонените, защо точно на мен се паднаха?…
На другия ден капитанът ме засича още сутринта:
— Какво стана? — пита с неочаквано пристрастие.
— Хайде да говорим, след като излязат резултатите — отговарям дипломатично.
— Ще ти пожелая резултатите да бъдат добри. Защото имаш в аванс едно обещание. Не съм го забравил — подхвърля през рамо офицерът.
Военните не забравят един сорт обещания. И тоя не забравя. Ще направи остатъка от пребиваването ми в казармата също незабравим, ако не дай Боже съм се издънил.
След доста дни чакане, в което надеждата и съмнението се движат хванати за ръчичка, получавам право да се обадя до домашния телефон на сестра ми. От стаята на командира. Ако информацията е добра, екстра, но ако е блатна вода… ще ми се случат случки. Капитанът умее да се смее, но и да хапе. Не на ужким…
Сигнал, втори, трети. От другата страна чувам гласа на мъжа на сестра ми. Поздравяваме се. Поемам дълбоко дъх:
— Хайде, казвай, не ме върти на шиш…
Съобщава ми цифри. И двата изпита са взети… горе-долу. Литературата даже прилично. Което означава, че мога да бъда приет… евентуално. И то в специалност, от тия, които записах от немай-къде. В институт, чието име ще споменавам на скоропоговорка. Усещам, как за секунди се препотявам.
Капитанът стои до бюрото си и пише нещо. Въобще не се интересува от разговора. Не ми е хубаво. Хич не ми е хубаво. И се дразня от смеха на батко, идващ от другия край на жицата.
— Не ми се смей — моля го тихо. Макар че, смехът му не е подигравателен, а весел.
— Защо увесваш нос бе, глупчо? Резултатите ти не са високи, но клането на изпитите е велико. Повечето оценки са слаби. Направих си труда да поогледам. Много от тия, които са взели единия изпит, не са взели втория. Оценките ти не са високи, но високите оценки са малко. Шансовете ти са съвсем добри — чувам познатия глас. — Хайде, чакай съобщение, че си приет. Доскоро! — Пиукане, пращене. Слагам слушалката на вилката.
Честолюбив съм, знам го. Честолюбието е болест — и това го знам. И лъвовете боледуват. При предишното класиране, на изпита по литература бях ехе… А сега съм аха-аха… Ама съм аха-аха и по история. А предишния път бях ох. Пък човекът казва, че шансовете са добри. Нека му повярваме!
— Как е? — пита незаинтересовано капитанът.
— Казаха ми да чакам съобщение, че съм приет — отговарям дипломатично.
— А оценките ти са?… — следва още по-незаинтересован въпрос.
— Оценките ми са… — Казвам какви са.
Той се почесва по главата.
— С тия постижения тъкмо се измъкваш да не си изпълня обещанието. Ама едва ли ще те приемат… — Странно. В думите му няма закана, а само обикновено, човешко съчувствие.
Остава ми само да чакам.
Дните се точат бавно, монотонно, слепени един за друг. Лятната жега прави нетърпението още по-горещо.