Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Тръгваме с моя сержант към залата. Мълчим. С влизането чуваме, че телефонът звъни. Сержантът вдига слушалката. Застава мирно. Вече знам и с кого говори.
— Бягай в щаба, чакат те…
Не само че не бягам, но дори и не бързам. Ала каквото и да правя, щабът е много близо до залата. Дон Паскуале е вече пред вратата на командира. Не изглежда никак свеж… Поемаме дълбоко дъх, почукваме и влизаме. Уставно искаме разрешение за оставане. Много уставно. Капитанът стои до прозореца, гърбом към нас. Нарежда нещо на някого, а после се обръща:
— И сега какво ще правим? — пита делово. — Нали не сте се надявали, че ще ви се размине ей така?
На какво сме се надявали, си е наша работа. Няма да вземем да споделяме точно с него надеждите си…
— Въобще не мислим, че ще ни се размине ей така — бодро се усмихва дон Паскуале. — Затова сме приготвили най-голямата диня за Вас… — Ей, ама наистина е много нахален. Но капитанът не се впечатлява от това:
— Дините ще закарате в столовата. Няма да ядете само вие! Най-голямата ще донесете тук — и аз съм човек. Но, нали трябва да имате с какво да запомните този бостански поход? С какво да го запомните, с какво?… — Чиста риторика. Вече ни е скроил шапката, но издевателства за собствено удоволствие. — Знаете ли, че пред входа на поделението трябва да се изкопае канал? — Сеща се той. — Край пътеката. Петдесет на петдесет сантима, не е дълбок. Дълъг стотина метра… Ама без трактори и тарикатлъци. На ръка!
Мамо-о-о! Там земята е на камък. Ако тръгнем да го рием на ръка, ще го копаме до Коледа… Не може да му се отрече на човека. Умее да ти отвинти главата с един шамар. Но го прави шармантно, с усмивка…
Чака ни велико копане! Няма разминаване! Май предпочитах десет дни арест… Ама кой те пита…
XXV. Слънцето и пустинята
Освободени сме от всички задължения. Можем да се отдадем изцяло на копаенето. Привилегировани, като младоженци през меден месец. Само че вместо страст към жена, трябва да обожествяваме кирка. И понеже сме под носа на дежурния, сме осенени с още едно благоволение — можем да копаем и през нощта. На хлад. Нещо като грижа за човека. Теоретически, войникът също бил човек… Има категорично условие — докато не изкопаем канала, да не се обременяваме с мисли за уволнение.
Яд ни е на капитана! Яд ни е, та се пукаме! Не можеш да го изтъркаляш, даже в най-смелите си мечти. А умее да събужда симпатия. Хем те е яд, хем…
Първата сутрин отиваме рано. Докато още не е напекло. И установяваме, че дълбочина от петдесет сантиметра се изкопава след двайсетина удара с кирката. Ако удряш така, че да ти се откачат бъбреците. След такъв удар пада малка шепичка пръст. За Коледа ли си мислех? — Много оптимистично съм бил настроен. До другата пролет, евентуално може и да свършим…
Отиваме под сянката на едно дърво и сядаме. Обявяваме час за размисъл. Да спазарим някой тракторист от селото? Липсва точно такава машина, а и номерът няма да мине. „Без трактори и тарикатлъци!“ Всъщност, втори вариант въобще не ни идва в главите. На обяд ядем без апетит.
Ясно е, че няма да ни оставят до Коледа. Но ще ни накарат да изчакаме една десетдневка, след като другите си тръгнат. Ден от тия, десетте, ще тежи за двайсет. Кофти живот…
Въобще, раздялата с поделението е предмет на много мечти. Как ще си тръгнеш, на кого какво ще кажеш, какъв маймунски номер ще сътвориш за последно… И лъвовете мечтаят понякога да правят маймунски номера.
Има един бленуван ритуал. Да излезеш през портала със задника напред. После да се обърнеш и да хвърлиш зад гърба си камък със заклинанието, кракът ти повече да не стъпи тук! Хубаво заклинание…
Оставят ли ни десетина дни след другите, ще ни идва да хвърлим не камък, а канара…
Привечер отивам пак до портала. Говорим си с дежурния. Човекът изказва съболезнования. По начин, от който ме заболява още повече. Слънцето, нажежено до червено, се готви да се пъхне между няколко светлоохрени, пухени облачета. На това слънце вода не му ли се допива? Защото на мен ми се пие. Влизам в къщичката и си наливам чаша прохлада от чешмата в ъгъла.
… Чакай, чакай… Чешма в стаята, наклон надолу… По този склон върви пътеката, край която трябва да изгризем канала. Звъня на дон Паскуале!
— Идвай!
Идва. И ме гледа въпросително, с надежда.
— При теб трябва да има маркуч…
Плясва се по челото. Ей такива хора обичам. Дето вдяват от половин дума. До полунощ стоим пред портала и се занимаваме с хидромелиорация. После приспиваме няколко часа. Рано на другата сутрин идваме с кирките.
Това е друго нещо… Така могат да се изкопаят и по двайсет метра на ден. Значи, за пет дни можем да свършим. Което не би било особено умно. След кратко съвещание, вземаме стратегическо решение — ще копаем по четири-пет метра, а около петнайстия ден даваме на форсаж.