Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
… Дините са разтоварени на надеждно, скрито място. Електрокарът е свързан към системата за зареждане. Даже пепелта пред вратата на гаража е заметена с клонче. Да няма предателски следи от гумите. Отиваме да хапнем диня. В тази жега сочната сладост идва точно на място… Хапваме, но не ни е много сладко…
Прибирам се в залата. Тъкмо си лягам и телефонът звънва. Вдигам слушалката. Дежурният телефонист.
— Каква сте я свършили, бе? Сержантът току-що докладва на командира в къщи за някакви дини, за някакъв електрокар…
— А капитанът как реагира?
— Каза, че ще говорят утре сутринта и затвори.
Хлопвам слушалката и въздъхвам тежко, като преуморен вол. Ако беше с ума си, Великанът трябваше да си затрае. Когато са те преметнали, си правиш пас. Тарикат мъж не плаче! — Железен закон. Така, биейки по нас, бие и по себе си. Не е лесно да си имаш работа с приносител на диагнозата „Явно изявена умствена недостатъчност“… Утрешният ден май няма да е от приятните? Току-виж, вместо следване, ме очаква следствие. Неслучайно, в списъка на десетте най-категорични забрани е включена точката „Не кради!“ То, всъщност ние не сме крали. Извършихме бартер — ракия срещу дини. Абе, както и да го гледаш — кофти!
В понеделник сутрин се провежда общ строй. Събират се хората, застават мирно, пред тях изгрява командирът, прави бележки, дава указания. Проверява ако трябва, каквото трябва…
От радостно нетърпение, цяла нощ почти не спя. Когато се бръсна на сутринта, виждам в огледалото блестящи очи, а под тях — торбички. Не е хубаво да имаш торбички под очите на двайсет години. Не е хубаво, ама…
Един от майорите командва: „Равнис!“, „Мирно!“. Капитанът застава пред нас. Спокоен, леко усмихнат. Както винаги, започва с разни дребни въпроси. Изслушва, дава указания. В короната на дървото сто врабчета се карат, спорят, вдигат шум по някакъв много важен въпрос. Дали пък няма да ни се размине? „Може мамо, ама едва ли?…“ Врабче да бях, в короната на това приятно за обитаване дърво…
После чувам три фамилии — на сержанта, на дон Паскуале и моята. И заповед, да застанем пред строя. Следва нареждане — към сержанта:
— Разкажи какво стана вчера след обяд!
Сержантът се е подготвил. И започва гладко и някак… умилително. Как изпълнявал много съзнателно воинските си задължения на дежурен, когато му съобщили по телефона, че двама бойци — много неуставни според наблюденията му — били откраднали електрокар и се изнесли в неизвестна посока.
— Кой ти се обади? — пита капитанът.
— Съвсем не знам!
Ами да, предателствата често са анонимни… Или пък информация от единомишленик, който скромно е помолил да остане в сянка. То, на тия жеги…
— И ти какво направи?
— Отидох и ги изчаках пред източната страна на поделението — докладва, доволен от себе си сержантът.
— Къде точно ги изчака? — уточнява командирът.
— Ами, на равното, зад долчинката, за да имам видимост — радва се, че може да сподели съобразителността си сержантът.
— Кого остави да те замества като дежурен?
— Ами, то нямаше кой, ама аз мислех набързо…
Тих кикот, като морски бриз, прошумява из редиците. До тук Великанът има два съществени пропуска — фактически е напуснал поста си и е излязъл е извън поделението. Само за това ще отнесе бръснене на сухо. А, явно има и още гениални ходове…
— И какво направи после? — гледа го иронично капитанът.
Е, тук е деликатният момент… Как да обясниш, че двама войници са те изтъркаляли като зелка? Но сержантът се е подготвил и за този капан. Започва с още по-жален глас да обяснява как е тичал след онзи неуставен боец, който куцал…
… Ветрецът вече не е нежен бриз, а сериозен вятър. Всички се смеят на глас…
… Който уж куцал, а после му се ухилил нахално и направо побягнал. Кой да го знае, че може толкова бързо да тича?…
… Това вече не е сериозен вятър, а ветрище… Хората се смеят, някои се държат за коремите. Само капитанът запазва почти сериозно изражение.
Сержантът най-после усеща, че нещата не вървят така, както на него му се иска. Последните му думи са почти стон. Той, уставният…
Капитанът го гледа съжалително:
— Будала човек вързано куче го хапе! — казва една от любимите си сентенции. — Впрегнали са те така, както новобранец не би се впрегнал. Десет дни в гарнизонния арест! А аз в това време ще мисля какво да правя с теб. Май, цивилните дрехи ще ти отиват повече от униформата… — завършва безапелационно. И разпуска строя.
Въобще не ни разпитва. Уф! Това е добре. Но да се надяваме, че ще ни се размине, си е чиста наивност.