Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Робладо продължи:
— Господи! Каква слука! Може ли да ме се хване глупакът, щом примамката е любовта? Още тази вечер … Към полунощ! Ще имам време да Се подготвя! Да знаех само мястото! Но не е казано где ще бъдат!
Той препрочете писмото.
— Carajo! Не е казано! Там е злото! Какво да се прави? Не мога да се лутам наслуки в тъмнината. Ха! Сетих се, ще трябва да следим н е я! … Да я следим до самото място! Виченца ще свърши тази работа, а ние ще чакаме някъде в засада. И девойката ще ни заведе до мястото и ще трябва Да имаме време да ги обкръжим. Но срещата им ще трае достатъчно, за да имаме време да ги обградим. Ще ги заловим в най-блажения миг. Дявол да го вземе! Само като помисли човек… Това жалко псе … колач на бизони … да ми се изпречва на пътя! Но търпение, Робладо, търпение… Тази нощ… тази нощ …
На вратата се почука. Влезе сержант Гомес.
— Гомес, приготви двадесет души! Избрани момчета, чуваш, ли? Да сте готови до единайсет часа! Имаш достатъчно време, но внимавай да сте готови, щом ви повикам. Нито дума някому отвън. Ще заповядаш на момчетата да оседлаят и да не разправят нищо. Напълнете и карабините; ще има работа! По-нататък ще изучите каива е Хайде! Пригответе се!
Без да продума, сержантът излезе да изпълни заповедта.
— По дяволите слуката! Да знаех мястото или поне приблизително где може да бъде! Дали ще е около къщата? Или в градината? Може би навън — нейде из полето? Не е невъзможно. Той едва ли ще се осмели да дойде толкова близо до града, защото някой би могъл да познае било самия него, било коня му. Да пукне този кон! Но не, конят ще ми трябва! Ах, да можех да открия това място преди срещата! Тогава работата ще е сигурна! Но нищо не се споменава за мястото. … Да, казано е само някогашното място. Дявол да ги вземе! Те са се срещали и по-рано… често… често … А-ах!
Той изстена мъчително и продължи да се разхожда като обезумял.
Дали да кажа сега на Вискара? — продължи той. — Или да почакам, докато свърша работата? Ще почакам Ще му поднеса новината като предястие за вечерята. Може да успея да украся трапезата с ушите на ловеца. Хахаха.
С този сатанински смях негодникът откачи сабята и закопча колана й на кръста си. После взе и два големи пищова, погледна шпорите си и излезе от стаята.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
До полунощ имаше още един час. Имаше луна, но тя беше още толкова близо до кръгозора, че скалите, които ограждаха южния край на долината, хвърляха дълги сенки над полето.
Успоредно с тези скали, почти до подножието им, един конник се движеше от долния край на селището по нанагорнището на долината. Предпазливият ход ма коня неспокойните погледи на ездача показваха, че той се движи със страх и иска да остане незабелязан. Явно беше, че затова именно не се отдалечава от сянката на скалите; щом стигнеше до някое място, гдето скалите бяха по-полегати и не хвърляха сянка, той се спираше за малко, оглеждаше грижливо местността и я прекосяваше набързо. Желанието да се скрие беше едничката причина да пътува под самите скали, защото малко по-далече от тях можеше да се намери много по-добър път.
Като измина няколко мили по този начин, конникът дойде най-после срещу града, който беше все пак на три мили от скалите. Оттук започваше път, който свързваше града с един проход между канарите вляво.
Конникът спря и погледа пътя, като че се двоумеше по него ли да тръгне, или не. Решението му бе отрицателно и той тродължи да язди още една миля в сянката на скалите. След това спря пак и огледа местността вдясно. Една тясна пътека водеше като че към града или някъде по-нагоре от него. След кратко оглеждане конникът сякаш разбра, че това е именно търсената пътека, и тръгна по нея, като се отдели от сянката на скалите и излезе на светло. Този конник, осветен от лунните лъчи, беше младеж с прекрасна осанка, облечен като ранчеро и яхнал великолепен жребец, чиято гладка черна козина лъщеше на сребристата светлина Лесно можеше да се познае кой е. Бялото лице и светлите къдри, които се подаваха под края на сомбрерото, не можеха да се забравят в тази страна на мургави хора. Беше Карлос, ловецът на бизони. Можеше да се забележи също, че едро куче вълк върви по петите ма коня. Беше Сиболо. Колкото повече конникът наближаваше града, толкова повече предпазливостта му изглеждаше да се увеличава. Местността пред нето, за негово щастие беше осеяна с групи дървета; а тук-там имаше и гъсти храсталаци, през които минаваше пътеката. Кучето навлизаше в тях пред него, но без шум и лай; а когато излизаше пак на открито, конникът спираше и оглеждаше мястото до следващия храсталак, преди да се опита да го премине.