Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Каталина мълчеше, свела към земята насълзените си очи. Тя потрепера при мисълта, която мина през ума и. Страхуваше се да я изрече. Но не беше време за проява на неискрена скромност, на неуместна свенливост; а те не бяха и нейни отличителни черти. Само от една дума зависеше щастието на нейния живот и това на нейния любим. Никаква женска стеснителност! Мисълта трябва да се накаже!
Тя се обърна към своя любим, взе ръката му в своята, наведе се към него така, че устните й се приближиха до неговите и като го погледна в лицето, каза с нежен, но твърд глас:
— Искате ли да дойда с вас, Карлос?
Той я прегърна, устните им се докоснаха.
— О, господи! — извика той. — Нима е възможно? Правилно ли чух? Това именно исках да предложа, скъпа Каталина, но не посмях. Страхувах се да направя такова предложение, толкова безумно ми се струваше то. Как! Да напуснете всичко заради мене? О, скъпа, скъпа! моя! Кажете ми, че това именно е смисълът ма думите ви! Кажете, че ще дойдете с мене!
— Ще дойда! — беше краткият, твърд отговор.
— О, боже, колко съм щастлив! Цяла седмица ужасни страдания и ето ме отново щастлив! Само преди една седмица, Каталина, бях също щастлив. Случи ми се необикновено приключение, което обещаваше богатство. Бях изпълнен с надежда … с надежда да ви спечеля; не вас, скъпа моя, а баща ви; да го спечеля със злато. Вижте! — той протегна ръка, пълна с лъскава руда. — Това е злато; открих една златна мина и се надявах с нея да съпернича по богатство на баща ви, като спечеля по този начин съгласието му. Уви! Тази надежда изчезна, но вашите думи ми дариха: ново щастие. Не мислете за богатството, което изпускате. Аз зная, че не мислите за него, скъпа Каталина. Ще ви дам ново, равно на него. Но може би много по-голямо. Зная къде може да се намери тази скъпоценна смет и ще ви разправя! всичко, когато имаме повече време. Тази нощ …
Каталина му направи знак да млъкне. Острият и слух бе доловил някакъв звук, който й се бе сторил странен. Беше само тихо изшумоляване на листата зад беседката, може би от лек ветрец; но никакъв полъх не се долавяше във въздуха. Шумоленето се дължеше на друга причина. Каква беше тя?
Почти веднага и двамата излязоха и разгледаха храстите, отгдето бяха дочули шума, но нищо не се виждаше. Огледаха се наоколо. Погледнаха нагоре към градината — не се съзираше нищо, което би могло да предизвика това шумолене. Сега беше много по-тъмно, отколкото при влизането им в беседката. Луната залязваше и сребристата светлина бе посивяла; но беше все пак достатъчно светло, за да може да се различи по-едра вещ на няколко ярда разстояние. Каталина не се заблуждаваше; сигурна беше, че е чула изшумоляване. Дали е било кучето? Карлос отиде до моста. Не е било кучето — то си лежеше още там, Гдето го бе оставил; невъзможно беше да е то! Какво тогава? Някой гущер? Може би някоя опасна змия?
Във всеки случай те не влязоха вече в беседката, а останаха отвън. Каталина се страхуваше, защото си спомни загубването на писъмцето и скръцването на вратата; и побърза да съобщи на другаря си и двете случки.
Отначало Карлос не обърна особено внимание на шумоленето, което му се стори съвсем естествено — причинено от хвръкването на някое изплашено от тях птиче или от пропълзяването на змия или гущер, но съобщението на Каталина му направи съвсем друго впечатление. Свикнал с индианските хитрувания, той съобразяваше бързо и разбра веднага, че шумоленето може да се окаже опасно, затова реши да разгледа по-внимателно местността.
Отиде пак зад беседката, коленичи и огледа внимателно тревата и храстите. В следния миг вдигна глава, като извика с изненада:
— Ей богу, Каталина, имате право! Тук несъмнено е имало някой! Някой е бил легнал точно на това място. Но где ли е отишъл? Господи! Та тук е седяла жена! Ето где се е влякла фустата й!
— Виченца! — извика Каталина. — Не може да е друга… Моята прислужница Виченца! Dios de mi alma! Тя е чула всичко!
— Сигурно е била Виченца. Тя ви е наблюдавала и проследила още от къщи. Какво може да я подбудило към такава постъпка?
— Ay de mi! Господ знае! Държането й беше много странно напоследък. Колко неприятно! Скъпи Карлос! — съжалението в гласа й се смени с тревога. — Не бива да останете тук. Кой знае какво може да направи тя! Може би ще повика баща ми! А може би и нещо по-лошо… Santissima Virgen! Не дай боже!