Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
Скоро откри една възможност. Откъм едната страна на моравата високата кирпичена стена хвърляше сянка, широка няколко фута. През тази сянка би било възможно да се стигне незабелязано до горичката. Девойката реши да опита.
Водена от вродената хитрост на расата си, тя легна по корем и стигна пълзешком до края на горичката, точно зад беседката. Там се спря, вдигна глава, надникна през листата, закриващи беседката, и видя; това, което желаеше.
В това време Каталина беше на мостчето, което беше по-високо от мястото на метиската, така че тя можеше да съзре фигурата на господарката си, очертана върху небесната синева. Видя я, че размахва бяла кърпичка. Отгатна, че това трябва да е знак… Зърна и светването в отговор на този знак. После видя как господарката й отключи и отвори вратичката.
Хитрата съгледвачка беше вече уверена, че мястото на срещата е самата горичка; и би могла да си тръгне с това съобщение; но Робладо й бе заповядал да не си тръгва, докато не види самата среща и се увери напълно за мястото й. Затова тя остана, гдето беше, и зачака по-нататъшните действия на влюбените.
Като забеляза сигнала, Карлос светна с някакъв прах, приготвен от по-рано. Той не забави отговора си на добре познатия знак. Само миг, за да отиде до коня, някакъв шепот, който животното разбра отлично, и ловецът напусна гъсталака; Сиболо тръгна по петите му.
Като стигна до моста, Карлос се наведе, каза тихо няколко думи на кучето и продължи пътя си. Сиболо не го последва, а легна на брега на реката.
В следния миг влюбените бяха заедно.
От мястото, гдето се бе свила, метиската видя срещата. Луната осветяваше лицата им — бялата кожа и русите къдри на Карлос се виждаха много ясно. Девойката познаваше ловеца на бизони. Той беше.
Видяла бе всичко, което беше потребно на Робладо. Срещата ставаше в горичката. Оставаше само да се върне при офицера и да му съобщи това.
Тъкмо когато се готвеше да пропълзи назад и се бе вече полунадигнала, за най-голямо нейно смущение влюбените тръгнаха през горичката към беседката, зад която тя се бе свила. Ако станеше или направеше опит да се отдалечи, един от двамата непременно щеше да я види.
Нямаше друг изход, освен да остане, гдето е — поне докато й се представи по-добра възможност да се махне, — и с това намерение тя клекна отново в сянката на беседката.
След миг влюбените влязоха и седнаха на пейките в малката беседка.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА
И двамата бяха толкова развълнувани, че за известно време никой не продума. Първа заговори Каталина.
— А сестра ви? — запита тя.
— По-добре е. Ранчото е вече поправено. Те се върнаха там и познатата обстановка като че извърши чудо. Тя дойде веднага на себе си и твърде нарядко изпада пак в унес. Надявам се, че ще се оправи съвсем.
— Радвам се. Горкото девойче! Много трябва да е изстрадало в ръцете на грубите диваци!
— Груби диваци! Правилно ги нарекохте, Каталина, при все че не знаете за кого говорите.
— За кого? — повтори учудено сеньоритата. Сега и тя дори споделяше общоприетото мнение, че сестрата на Карлос е била пленница на индианците.
— Това е донякъде една от причините да поискам тази среща. Не бих могъл да живея, ако не ви обясня неотдавнашното си поведение, което може да ви се е сторило загадъчно. Но то ще се изясни. Изслушайте ме, Каталина!
Карлос и разкри ужасния заговор, като разказа подробно Всички случки за най-голяма изненада на прекрасната си другарка.
— О, дяволи, дяволи! — извика тя. — Кой би могъл да допусне такава жестокост? Кой би могъл да предположи, че на света има такива негодници? Ако всичко това ми бе казано от другиго, а не от вас, скъпи Карлос, не бих повярвала, че може да има такава подлост. Знаех, че и двамата са лоши хора; чувала съм не един разказ за подлостта им; но това злодеяние надхвърля границите на въображението! Света Богородице! Какви хора! Какви чудовища! Невероятно.
— Знаете сега колко е справедливо да ме наричат убиец!
— О, скъпи Карлос, не мислете за това! Никога и през ум не ми е минало такова нещо. Знаех, че сте имали някаква справедлива и почтена причина. Не се бойте! Хората все пак ще научат всичко.
— Хората! — прекъсна я Карлос с презрителна усмивка, За мене няма хора. Аз нямам отечество. Дори за тези между които съм израснал, аз си останах чужденец… и парий. А сега съм нещо по-лошо — обявен вън от закона, за главата ми е обещана огромна награда. Всъщност никога досега не съм помислял, че мога да имам толкова висока цена — Той се засмя, но веселостта му бе съвсем краткотрайна. И продължи: — За мен няма други хора освен вас, Каталина… А и вас ще имам само в сърцето си. Трябва да ви оставя и да замина далеко от тук, защото тук ме очаква смърт… нещо по-лошо дори. Затова трябва да се махна. Трябва да се върна при народа, от който изхождат моите родители — при отдавна забравените си роднини. Там ще намеря може би ново отечество и нови приятели. Но щастие без вас не мога да намеря никога!