Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

Тя остави бандолата, стана и започна да се разхожда по асотеата. Походката й беше неспокойна. От време на време тя се опираше и навеждаше поглед, сякаш се замисляше дълбоко за нещо далечно. После тръгваше отново и пак се спираше както преди малко. Повтори това няколко пъти, без да изрече нито дума, нито възклицание.

Веднъж обиколи цялата асотеа, като огледа внимателно растенията и саксиите от двете страни, сякаш търсеше нещо, но каквото и да бе то, не го намери, защото нищо не спря погледа й.

Тя се върна пак и взе отново бандолата. Обаче щом докосна струните, остави инструмента и стана, обладана сякаш от внезапно решение.

— И през ум не ми минава … може да съм го изпуснала в градината — прошепна тя, като се плъзна към една малка ескалера, която водеше за вътрешния двор.

Оттам почваше широка пътека към градината; тя я прекоси и тръгна по покритите с пясък пътечки, като се навеждаше ту на една, ту на друга страна и надничаше зад всяко растение и храст, които биха могли да скрият търсената вещ.

Тя разгледа всяко кътче от градината, спря се повечко в беседката между медиите — като че това място й беше по-приятно от всяко друго — и най-после се върна с все същото тревожно изражение, от което личеше, че не е успяла да открие това, което бе загубила.

Дамата се върна на асотеата … и пак взе бандолата; но след няколко акорда я остави, стана отново и си заговори:

— Carramba! Чудно Нещо!… Нито в стаята ми… нито в салона … нито в трапезарията, нито на асотеата … нито в градината!… Где може да е? О, Dios151 Ако е попаднало в ръцете на татко! Много е ясно … Непременно ще го разбере… О, Dios! Ако е попаднало в чужди ръце! В ръцете на враговете му… Казано е, тази нощ… Не се казва мястото, наистина, но времето е упоменато… Мястото ще се открие лесно. О, да знаех как да вляза във връзка с него! Но не зная и той ще дойде, уви! Нищо не мога да сторя! Да се надяваме, че не го е взел някой враг. Но где може да е тогава? Madre de Dios, где е?

Всичко това беше изречено с глас, от който личеше, че говорещата е загрижена от загубата на някоя много важна вещ. Тази вещ беше писъмцето, донесено от Хосефа и написано от Карлос, ловеца на бизони, който съобщаваше, че ще дойде същата нощ. Не е чудно, че Каталина беше обезпокоена от тави загуба. Писъмцето не само я излагаше, но предаваше на явна гибел живота на любимия й. Това именно помрачаваше лицето й, това я караше да обикаля така неспокойно асотеата и градината.

— Трябва да попитам Виченца — продължи тя. — Не ми е приятно да го сторя, защото напоследък загубих доверие в нея. Нещо е променило тази девойка. Едно време беше пряма и почтена, но сега е станала неискрена и лицемерна. Два пъти я улових, че ме лъже. Какво значи това?