Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Докторът отвори вратата и се поспря на прага.
— Питаш ме какво правя тук? — каза той. — Две неща — Живот и Смърт! — И ми даде знак да вляза.
— Ще почакам майка си — рекох.
Е — Чедо — отвърна той, — погледни ме, аз съм стар и грохнал. Кой е по-силен от двама ни — младото момиче или съсухреният старец? — Поклоних се и като го заобиколих, влязох в нещо като вестибюл или кухня, осветено от голям огън и настолна лампа с абажур. Единствената мебелировка в помещението бяха кухненски бюфет, груба маса и няколко дървени скамейки. Докторът ми даде знак да седна на една от тях и като мина през друга врата във вътрешността на къщата, остави ме сама. След малко от противоположния край на сградата чух подрънкване на желязо, а след това — същия пулсиращ звук, който ме бе уплашил в долината, но сега бе толкова наблизо, че ме оглушаваше и дори с всяко пулсиране разтърсваше къщата. Едва смогнах да се успокоя, докторът се върна и почти в същия миг на прага се показа майка ми. Но как да ви опиша покоя и блаженството, изписани на нейното лице? Сякаш през това кратко пътуване над главата й бяха прелетели години и я бяха подмладили и разхубавили, очите й блестяха, усмивката й разтапяше сърцето ми, тя вече не приличаше на жена, а на ангела на възторженото благодушие. Завтекох се към нея уплашена, ала тя се стъписа и сложи пръст на устните си с лукаво, но някак неземно изражение. На доктора, напротив, протегна ръка като на приятел и закрилник. Толкова странна беше тази сцена, че не ми и дойде на ум да се обиждам.
— Люси — каза докторът, — всичко е готово. Сама ли ще дойдеш, или и дъщеря ти ще ни придружи?
— Нека дойде и Азенат — отговори тя, — скъпата Азенат! В този час, когато съм пречистена от всякаква боязън и скръб и вече надвивам и себе си, и чувствата си, заради теб, а не заради самата мен желая нейното присъствие. Ако не я допуснем, драги приятелю, може да изтълкува погрешно добротата ти.
— Мамо — извиках обезумяла, — мамо, какво значи това? Но с лъчезарната си усмивка майка ми каза само: „Ш-шт!“, като че още бях дете и се мятах в треска, а докторът ми заповяда да мълча и да не я безпокоя повече.
— Ти направи избор, който често странно ме е изкушавал — продължи той, обръщайки се към майка ми. — Между двете крайности: всичко или нищо, никога или тозчас — такива бяха и моите противоречиви желания. Но да приемеш средното, да се задоволиш с половин дар, да помъждукаш и да угаснеш — нито за миг, откакто съм роден, това не е задоволявало страстните ми амбиции. — Той изгледа майка ми вторачено, с огромно възхищение и малко завист в очите, после с дълбока въздишка ни поведе към вътрешната стая.
Тя беше много дълга, от край до край осветена от безброй лампи, след малко по променящия се цвят на светлината и непрестанния пукащ звук, с който горяха, разбрах, че са електрически. В другия край през една отворена врата видяхме нещо като сайвант с огнище, в пълен контраст със стаята той беше боядисан в червено, като отблясък от врата на пещ. По стените имаше лавици с книги и остъклени витрини, масите бяха отрупани с уреди за химически опити, големи стъклени акумулатори лъщяха на светлината, а през една дупка на фронтона до вратата на сайванта беше проврян дебел двигателен ремък, който се движеше тромаво над главите ни на стоманени шайби, издавайки зловещи пляскащи звуци. В един ъгъл забелязах кресло с кристални крака, причудливо оплетено със жици. Майка ми се устреми към него решително и бързо.
— Това ли е? — запита тя.
Докторът се поклони мълчаливо.
— Азенат — каза мама, — в печалния край на моя живот намерих един единствен закрилник. Погледни го, това е доктор Грирсън. Не бъди, о дъще моя, неблагодарна към този приятел!
Тя седна на креслото и сграбчи топките, с които завършваха страничните облегалки.
— Добре ли е така? — попита майка ми и погледна доктора с такова лъчезарно лице, че се уплаших дали не си е загубила разсъдъка. Докторът пак се поклони, но този път се наведе досами стената. Изглежда че докосна някаква Пружина. И най-слабият удар разтърсваше майка ми на креслото, и най-слабото сътресение изкривяваше чертите на лицето й, тя се отпусна на облегалото, сякаш уморена. Същия миг коленичих пред нея, но когато улових ръцете й, те увиснаха безжизнено, лицето й, все тъй озарено от блаженство и със същата трогателна усмивка, клюмна на гърдите — душата й бе отлетяла завинаги.